Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Имате ли уговорен час?

— Не.

Усмивката изчезна.

— Тогава се опасявам, че не мога да ви помогна. Трябва предварително да си уредите среща с канцеларията му и да бъдете проверен от охраната. Следващият, моля. — Той отмести очи от Том и погледна следващия на опашката.

— Става дума за човек, когото държите тук — настоя Кърк. — Трябва спешно да говоря с него.

Чиновникът кимна на двамата морски пехотинци, които сякаш се бяха слели с тъмната мазилка на стената. Те се приближиха до Том и застанаха от двете му страни.

— Моля, напуснете, господине — каза единият монотонно като робот.

Кърк не му обърна внимание и се втренчи в седналия служител.

— Арестували сте мой приятел, британски гражданин. Държите го тук. Искам да знам в какво е обвинен и да го видя.

— Разкарайте го — заповяда чиновникът. Безразличието му предполагаше, че много пъти се е справял с подобни положения. Морските пехотинци хванаха Том за ръцете и го поведоха към изхода.

— Пуснете ме — извика Кърк и се задърпа. Сгърчи се от болката в рамото.

— Един момент — чу се глас сред глъчката на развълнуваните посетители на консулството, които с интерес наблюдаваха какво става. Пехотинците спряха и обърнаха Кърк към гласа. — Искате да видите Арчи Конъли?

— Да — отвърна Том. — Познавате ли го?

— Разбира се. — Мъжът се усмихна и небрежно махна на морските пехотинци да отстъпят. Те пуснаха Том и отново заеха местата си до стената. Лицата им изобщо не трепнаха.

— Аз съм специален агент Пол Виджиано и може би ще ви помогна.

— Арчи тук ли е?

— О, да. Господин Конъли много любезно ни съдейства в разследването. Естествено, доброволно.

Кърк не каза нищо. Идеята, че Арчи доброволно съдейства на някого, особено на американци, беше абсурдна.

— Може ли да го видя?

Виджиано сви рамене.

— Разбира се. Хей, тъпако — извика той на чиновника, който преди секунди се беше опитал да изхвърли Том. — Запиши го, че влиза.

Мъжът се изчерви и кимна сковано.

Кърк получи ламиниран пропуск и последва Виджиано. Минаха през бронирана врата, където стоеше друг морски пехотинец, а после през лабиринт от мрачни кабинети, слязоха по някакви стълби и тръгнаха по тесен коридор с по три врати от двете страни.

— Той е тук. — Виджиано стигна до последната килия вляво и прокара карта през магнитно четящо устройство. Вратата избръмча и се отвори.

— Арчи? — Том влезе в стаичката.

— Здрасти, Том — усмихна се Арчи. — Забави се.

Лежеше на тясно легло и незаинтересовано прелистваше старо списание. Между устните му димеше цигара.

— Вие двамата очевидно имате да си говорите за много неща — студено каза Виджиано. — Ще се върна след няколко часа. Дано тогава вече сте готови да говорите.

И тресна вратата.

Том се вторачи в нея, после се обърна към Арчи.

— Чудесен план за бягство — недоволно измърмори Арчи. — Какво направи? Внесе лъжица да копаем тунел?

— Виджиано е наистина приятен тип, нали? — Том седна на леглото до него.

— Да бе! Трябваше да му търпя тъпотиите цяла нощ.

— Какво си направил според тях?

— Нищо особено. Само съм убил Лаше.

— Какво? Но нали се срещнахме с него само преди няколко дни!

— Да де. Смятат, че съм го убил точно тогава.

— И защо?

— По същата причина, поради която мислят, че съм убил и племенницата на Ламерс на следващия ден.

— И тя ли е мъртва? — ахна Том.

— Очевидно. Горката. — Арчи въздъхна. — Адски шибана история. Смятат, че се опитвам да скрия следите си.

— Какви следи? Това са пълни глупости. Не си направил нищо лошо.

— Знам. И ти го знаеш. За тях обаче аз не само съм замесен в кражба, която Лаше ме е накарал да извърша от някакъв музей в Щатите, но и съм отровил с газ група неонацисти и децата им, понеже съм ги бил наел да ми свършат работата. — Арчи говореше, вперил поглед в списанието. — Обвиняват ме в какво ли не. Може да ми припишат и убийството на Кенеди. Това вече ще е върхът.

— Това е абсурд! — възкликна Том ядосано и стана. — Как е възможно! — Млъкна и разсеяно зарита стената, от която като снежинки се отрониха няколко люспи бяла боя. — Макар че ти наистина беше в Щатите преди две седмици.

Арчи гневно хвърли списанието на коленете си.

— Не започвай пак!

— Какво прави там, Арчи?

— Прекаляваш.

— Сериозно? Те очевидно не мислят така. Защо не искаш да ми кажеш какво си правил там?

— Сериозно ли искаш да знаеш? Добре. Търсих часовник. Ръчен.

— Но ти не носиш часовник.