Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Заслужава си да опитаме — съгласи се Арчи.

Доминик завъртя роторите така, че буквите да се виждат в прозорчетата.

— Започваме. — И нервно погледна Том, докато въвеждаше първата буква.

На светлинното табло блесна „Z“. След това се появиха „W“, „O“, „L“ и „F“.

— „ZWOLF“ — разочаровано прочете Арчи, след като разкодираха всички букви. — Това не е дума. Нито дори началото й. Сбъркали сме някъде.

— Не е на английски — напомни му Том. — Съобщението трябва да е закодирано на немски. „Zwolf“ означава дванадесет.

Скоро се появи втора дума. „Funf“ или пет. А после „Sieben“, седем.

— Дванадесет, пет, седем — измърмори Арчи, сякаш ако ги повтореше, щеше да разгадае значението им.

Доминик продължи. Кърк превеждаше числата, въпреки че нямаше пунктуация и понякога беше трудно да определи къде свършва едното и къде започва следващото. Накрая получиха две познати думи. Виктор прочете на глас писмения превод на Том.

— Дванадесет, пет, седем, три, шест, девет. — Тя замълча. — Хайл Хитлер. Какво мислите, че означава това?

— Местата на картата не са ли обозначени с цифри? — попита Доминик.

— Това със сигурност е логичният начин да се посочи точно определено местонахождение — съгласи се Кърк.

— Картата е у нас — напомни им Арчи, извади я от кожената кесия и я разгърна на пода.

Том проследи с пръст дупчиците, като първо намери правилната хоризонтална позиция, а после отвесната. Показалецът му се спря на малко село в Австрия. Всички знаеха името му, защото оттам за последен път беше минал Златният влак, преди да се наложи да се върне.

Брикслег.

В околностите на Брикслег, Австрия

12-и януари — 15:32

Том познаваше добре тази част на Австрия, въпреки че снегът и ледът, покрили пасищата и навели клоните на дърветата като тежки цветове, я правеха почти неузнаваема. Той беше идвал в Тирол през пролетта, за да се катери по планините с приятели или сам — тогава, с изключение на заснежените върхове навсякъде беше зелено и реките бучаха, препълнени с вода от топящия се сняг.

Брикслег беше обикновено селце край магистрала А12, сгушено в полите на гористата планина, на брега на река Ин. Представляваше смесица от традиционни тиролски къщи и по-модерни бетонни сгради, построени, за да задоволят непрекъснато нарастващото търсене на жилищна площ. Островърхата камбанария се извисяваше над покривите като ръка, протегната към небето.

Мястото, показано на кодираната координатна мрежа на картината, се намираше близо до характерен завой на железопътната линия, която криволичеше в долината, като следваше реката. Дотам се стигаше, като се завиваше по тесен път преди селото и после се минаваше по лек наклон и покрай няколко дървени хижи, които изглеждаха така, сякаш ги грози опасност гората около тях да ги погълне.

Пътят водеше до порта, покрита от обилно сипещия се сняг. Том спря колата и изключи двигателя. В огледалото за обратно виждане забеляза, че Виктор направи същото и угаси фаровете.

Споразумението с нея беше елементарно. Тя се беше съгласила да уреди частен самолет до Залцбург, където да ги чакат две коли, ако заедно с трима от хората си дойде с тях, за да пази инвестициите си, както се изрази. Том нямаше друг начин да напусне Русия и се съгласи. Освен това се радваше, че имат въоръжени придружители — никой не знаеше какво или кого може да срещнат.

Поседяха мълчаливо няколко секунди. В колата изведнъж като че ли стана студено. Както можеше да се очаква, Арчи пръв наруши тишината.

— Ще трябва доста да ровим, за да намерим нещо под преспите. — И пренебрежително кимна към покритата със сняг планина, извисяваща се над тях, запали цигара и смъкна стъклото два-три сантиметра, за да издухва дима навън.

— Така или иначе шансовете онова, което е било тук, да е изчезнало, са големи — каза Доминик и сви рамене. — Ренуик имаше почти два дни преднина минус времето да разшифрова картината.

Въпреки че бяха излетели в първия възможен час, за който Виктор можа да подкупи служителите на летището, трябваше да отложат заминаването си за сутринта. Поне Доминик изглеждаше в малко по-добро настроение от предишния ден и това направи чакането по-поносимо. Том все още не можеше да разбере защо му се сърди. Знаеше, че не е най-чувствителният човек на света, но не проумяваше какво лошо е направил.

— Е, щом вече сме тук, предлагам да огледаме — каза той.

Вдигна ципа на якето си и открехна вратата. Снегът нахлу на талази. Въздухът беше свеж и студен, особено в сравнение с приспивната топлина в колата. Том слезе и се приближи до Виктор, която вече беше изскочила навън и чакаше с тримата си хора Григорий, Пьотър и Юрий.