Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Тъмна сянка мина в очите на Волков. Той премигна и отклони поглед. След това бързо отново ме погледна в очите.

— Искахме да се уверим, господин министър-председател — казах, — че дори някой да разруши напълно военните ни оперативни системи, ще бъдем въоръжени и готови с европейските си ресурси, че сме подготвени да отвърнем с военен удар срещу държавата, отговорна за вируса. Или срещу всяка държава, на която й хрумне нелепата идея, че може да се възползва от Съединените щати в това трудно време, като например ни нападне.

— Ето защо бяха необходими тези учения в Европа — продължих. — И добрата новина е, че всички са протекли успешно. Струва ми се, че вече ви е известно.

Цветът на лицето му се промени. Известно му беше. Явно руснаците отблизо следяха ученията ни. Но нямаше да ми направи удоволствието да го признае.

Истината? Само това успяхме да направим за двете седмици. Генералите ни знаеха колко крехки и временни са новите системи, колко елементарни са в сравнение с вече съществуващите. Но ме бяха уверили, че са ефикасни и сигурни. Щяха да изпълняват команди. Да изстрелват ракети. Да поразяват цели.

— Сега вече сме напълно уверени — продължих, — че дори по някакъв начин вирусът все пак да успее да зарази оперативната мрежа на страната, ще бъдем напълно способни да участваме в бойни действия от всякакъв вид — ядрени, военновъздушни, каквито се наложи — от нашите бази на НАТО в Европа. Всеки, отговорен за този вирус, господин министър-председател, или всяка страна, която се опита да извлече полза от трудните времена, през които преминаваме, за да нападне Съединените щати и техните съюзници — ние си запазваме правото и имаме пълния капацитет да им отговорим с още по-голяма сила. Следователно действията ни не са насочени конкретно към Русия. Просто се случи така, че съюзниците ни в НАТО бяха във вашия заден двор. Точно така — подчертах, — във вашия заден двор.

Веждите на Волков се повдигнаха леко при това напомняне. Разширяването на НАТО до границите на Русия, както беше посочила Ноя, ужасяваше Кремъл.

— Но ако Русия няма нищо общо с вируса, както ни увери президентът Чернокев, и стига да не е направила опит да се възползва от положението ни, няма за какво да се тревожи. — Махнах с ръка. — Изобщо няма за какво да се тревожи.

Бавно кимна, изражението му вече не беше толкова навъсено.

— Ще го кажа на всеки — заявих, — който е отговорен за този вирус. Ще открием онзи, който го е направил. А задействането на вируса ще считаме за обявяване на война.

Волков все още кимаше, адамовата му ябълка подскачаше, докато преглъщаше всичко чуто.

— Няма да ударим първи, господин министър-председател. Това е тържествено обещание. Но ако ни нападнат, ще отвърнем на удара.

Поставих ръка на рамото му.

— Затова предайте думите ми на президента Чернокев. И моля, предайте му, че се надявам да оздравее.

Приведох се над него.

— Сега да видим дали можем да спрем този вирус — добавих.

С Ноя Барам стояхме на пристана с изглед към езерото. Обедното слънце си пробиваше път на небето, лъчите му се отразяваха в искрящата вода, покоят и красотата на пейзажа гротесково контрастираха с усещането за обреченост, което ме завладяваше. За пръв път от времето на Кенеди, който беше заплашвал Хрушчов заради ракетите в Куба, страната беше толкова близо до световна война.

Направил го бях. Бях начертал границата. Сега руснаците знаеха, че военната ни структура действа въпреки вируса. И знаеха още, че ако са създали този вирус и го задействат, Съединените щати ще възприемат действията им като нападение и ще отговорят на удара.

Един от моите агенти от Тайните служби стоеше близо до пристана с членове на германските и израелските тайни служби. На около петдесетина метра от брега трима мъже седяха в сива двайсет и петфутова моторница, двама от тях държаха въдици за параван, макар че не бяха дошли тук, за да хванат костур или сом. И тримата бяха от Тайните служби — хора без малки деца, по мое настояване. Лодката беше модел, използван от Департамента за вътрешна сигурност и Бреговата охрана, наскоро извадена от употреба от залива Гуантанамо и предоставена на Тайните служби. Доста приличаше на обикновена моторница, но това беше така, защото не се виждаше бронираният й корпус. Агентите бяха хвърлили насмолен брезент върху картечниците, монтирани от двете страни и на носа.

Намираха се в малък залив на по-големия изкуствен водоем, стояха близо до тесния отвор, който го отделяше от останалата част от езерото.