Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Обърнах поглед назад към пътеката до хижата, към черната палатка на поляната.

— Волков влезе и излезе безброй пъти от палатката, ще кажеш че се бори за награда.

През последните три часа на Волков непрекъснато му звъняха от Москва и затова току влизаше в палатката.

— Следователно ти е повярвал — каза Ноя.

— О, те не се съмняват, че можем да нанесем контраудар. Ученията не са оставили никакво място за съмнения. Дали вярват, че наистина ще го направя? Това е друг въпрос.

Инстинктивно опипах портфейла си в джоба, където бяха ядрените кодове. Ноя се обърна и ме погледна.

— А ти самият вярваш ли?

Ето го и най-важния въпрос

— Ти какво би направила, Ноя?

Тя простена.

— Представи си, че вирусът се задейства. Икономически срив, паника, масова истерия. Насред този ад да изпратиш части в Русия? Да изстреляш ядрени ракети срещу Москва?

— Те ще отговорят по един или друг начин — казах.

— Да. Така че няма да се изправиш само пред безпрецедентни вътрешни проблеми, ами и милиони американци ще са изложени на ядрена радиация. Има ли нация, която може да преживее всичко това наведнъж?

Поставих ръце на коленете си. Стар навик, когато съм притеснен, от времето, когато играех бейзбол.

— Но от друга страна — каза тя, — стои въпросът: как да не отговориш? Какво ще се случи със Съединените щати, ако не отвърнеш? Трябва да отвърнеш по някакъв начин, нали?

Намерих камъче в тревата, вдигнах го и го хвърлих към езерото. Заподскача по повърхността. Хрумна ми, че ако не бях счупил рамото си при падането от един хеликоптер „Блек Хоук“ в Ирак, сега нямаше да съм тук.

— Съединените щати ще отвърнат — заявих. — Няма сценарий, в който не отвръщаме.

— Началниците на щабове настояват за война с конвенционални оръжия, предполагам.

Естествено, че за това настояваха. При ядрена война всички губят. Изстрелваш ракета само ако нямаш избор, защото другата страна го е направила първа. Затова никой досега не го е направил. Има си основателна причина заплахата от сигурно взаимно унищожение да дава резултат.

— Но нападение по суша на Русия? — попита тя. — Дори ако твоите съюзници от НАТО се присъединят, войната ще е дълга и кървава.

— Ние ще спечелим — уверих я. — Накрая. Но какво ще направи Чернокев? Ще използва ядрени оръжия, това ще направи. Ако го притиснат до стената? Ако го изблъскат? Няма да има какво да губи. Повече го е грижа за собствения му задник, отколкото за хората му.

— Така че пак стигаме до ядрения холокост.

— Така е. Ще изгубим хиляди на бойното поле в Русия, а след това така или иначе ще изстреляме ядрено оръжие.

Ноя се умълча. Какво можеше да каже?

— Добре — разперих ръце. — Това, което обсъждаме, е изключено. Единствената възможност е да спрем проклетия вирус и да не ни се налага да правим този избор.

— А ти направи каквото можа, Джони. Даде на Русия всички възможни причини да ти помогнат.

Потрих лице, сякаш за да прогоня стреса.

— Това беше смисълът на заплахата ми. — Посочих към пътеката покрай хижата. — Волков все още е в черната палатка, говори с хората у дома. Надявам се, че са приели думите ми сериозно.

— Ако решим, че е Русия — напомни ми тя. — Не знаем със сигурност. Как реагира Китай на ученията в Япония?

В Япония бяхме постъпили така, както и в Европа, проведохме учения на военновъздушните сили и симулиране на ядрен удар.

— Пекин не се зарадва — казах. — Секретарят ми по отбраната, общо взето, стъпи на моя сценарий. Каза им, че изпробваме нови технологии, независими от континенталните ни системи. Не спомена вируса, но ако Китай стои зад него, тогава са разбрали посланието.

— Вероятно са загрижени какво мислят в Пхенян.

Да, можехме да очакваме повече огън и жупел от диктатора в Северна Корея. Ноя улови ръката ми.

— Ако това ще те поуспокои, бих постъпила като теб. Укрепил си военния си капацитет, показа го на цял свят, постави ултиматум на Волков, събра възможно най-големите умове, за да спрат вируса.

— Нямаш представа каква утеха ми вдъхват думите ти — казах, докато завивахме и се отправяхме по пътеката нагоре към хижата.

— Тогава вярвай в плана.

Приближихме се към черната палатка в задния двор, където стояха на пост агентите на руските тайни служби. Мъжете се отдръпнаха, а министър-председателят Волков се показа от палатката, оправяше си вратовръзката, кимна към хората си.

— Ако сега си тръгне — прошепнах на Ноя, — ще получим отговор на въпроса си.