Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Да? И?

Въздъхнах и спрях, обърнах се към нея.

— Ноя, през 1982 година направихме същото в Съветския съюз.

— Моля? Саботирали сте газопроводите им, така ли?

— Директорът на ФБР ми каза. Рейгън научил, че Съветският съюз се опитва да открадне промишлен софтуер. Затова решил да им позволи да го откраднат. Но първо сме го фалшифицирали. Превърнали сме го в скрита бомба. Затова когато Съветският съюз го отмъква и го привежда в действие, се стига до огромна експлозия в Сибирския газопровод. Хората ни казаха, че на сателитните снимки се вижда една от най-големите експлозии на всички времена.

Тя се разсмя въпреки обстоятелствата.

— Рейгън — поклати тя глава. — Не съм чувала тази история. Но звучи като нещо типично за него — наклони глава и ме погледна. — Това обаче е стара история.

— И да, и не. Научихме, че няколко души са били осъдени за грешката. За Кремъл случилото се е било изключително сериозно. Много хора са наказани. Някои получават доживотни присъди. Подробности не са ни известни. Но един от агентите на КГБ, който изчезнал безследно след случилото се, се казвал Виктор Чернокев.

Усмивката й угасна.

— Бащата на руския президент.

— Бащата на руския президент.

Кимна с разбиране.

— Знаех, че баща му е бил от КГБ. Не знаех, че е загинал. Нито защо.

Прехапа устна, имаше този навик, когато трябваше да мисли съсредоточено.

— И… какво ще правиш с тази информация, Джони?

— Господин президент… Извинете ме, сър. Извинете ме, госпожо министър-председател.

Обърнах се към Алекс.

— Какво има, Алекс?

— Сър, пристига германският канцлер.

Юрген Рихтер, канцлерът на Германия, слезе от джипа, облечен в раиран костюм от три части, приличаше на британска кралска особа. Имаше малко коремче, но благодарение на ръста му — сто деветдесет и три сантиметра — и безукорната осанка то почти не се забелязваше.

Дългото му царствено лице светна, когато видя Ноя Барам. Направи пресилено дълбок поклон, на който тя се разсмя. И се прегърнаха. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от него, затова се надигна на пръсти, а той се приведе, за да се разцелуват.

Подадох ръка, той я прие, стисна рамото ми с другата. Имаше голямата ръка на бивш баскетболист, участник в немския отбор на Олимпиадата през 1992 година.

— Господин президент — каза той. — Срещаме се все в трудни моменти. Последният път, когато видях Юрген, беше на погребението на Рейчъл.

— Как е съпругата ви, господин канцлер? — попитах. Сега неговата съпруга се бореше с рака и се лекуваше в Съединените щати.

— Тя е силна жена, господин президент, благодаря ви за загрижеността. Никога не е губила битка. Със сигурност не е губила битка с мен.

Погледна към Ноя в очакване тя да се засмее и тя точно това направи. Юрген беше забележителна личност, винаги се опитваше да се шегува. Стремежът му да блесне му беше навличал доста неприятности в интервюта и на пресконференции, когато имаше навика да прави солени шеги, но гласоподавателите му, изглежда, оценяваха неговия свободолюбив стил.

— Благодаря, че дойдохте.

— Приятел в нужда се познава — рече той.

Така бе наистина. Но основната причина да го поканя беше да го убедя, че проблемът засяга не само моята страна, но и неговата — и всички страни от НАТО.

Реших да го разведа набързо из имението, но скоро телефонът ми иззвъня. Извиних се на групата и отговорих на обаждането. Три минути по-късно отново бях в сутерена и говорех през лаптопа си по безопасната линия.

Разговорът отново се водеше между трима души. Каролин и Лиз, на които вярвах, и Сам Хейбър, който се занимаваше с проблемите на вътрешната сигурност и на когото наистина исках също да вярвам.

Сам Хейбър беше служител на ЦРУ отпреди трийсет години, отговарял за вербуването на агенти, после се върнал в Минесота и бил избран в Конгреса. Кандидатирал се за губернатор, изгубил изборите и си уредил назначение като един от заместник-директорите на ЦРУ. Моят предшественик го назначил на поста секретар на Департамента за вътрешна сигурност, където Хейбър получил висока оценка за работата си. Обработваше ме да го направя директор на ЦРУ, но аз избрах Ерика Бийти за този пост и го помолих да остане в Департамента за вътрешна сигурност. Изненадах се, когато той се съгласи. Повечето от нас мислеха, че възприема работата си само като временна и се готви да заеме по-висок пост в друга администрация. Но той се задържа на тази работа повече от две години и ако през това време е бил недоволен, не го е показал пред никого.