Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Аз… Лос Анджелис е огромен метрополис. Не бих рискувала с него. Бих изпратила екипа в Лос Анджелис, за да поправят системата.

Кимнах.

— Каролин?

— Сър, разбирам логиката ви, но трябва да се съглася с Лиз и Сам. Представете си какво ще се случи, ако някога се разчуе, че не сте изпратили…

— Не! — извиках и размахах пръст към компютърния екран. — Никаква политика днес. Никакви притеснения какво може да стане по-късно. Това е сбъркана игра, хора. Всяко решение, което взимам днес, е риск. Вървим по тънко въже, под което няма обезопасителна мрежа. Взема ли погрешно решение, край с нас. Тук няма сигурен ход. Има единствено правилен ход и грешен ход.

— Изпратете някой от екипа тогава — каза Каролин. — Нека не са Девин и Кейси, но някой от кризисния екип в Пентагона.

— Този екип беше създаден като едно цяло — казах. — Не можеш да разрежеш велосипеда на две и да очакваш да го караш. Не, залогът е всичко или нищо. Изпращаме ли ги в Лос Анджелис, или не?

В стаята се възцари мълчание.

— Изпратете ги — каза Сам.

— Изпратете ги — каза Каролин.

— Съгласна съм с тях — обади се и Лиз.

Трима изключително интелигентни хора гласуваха по един и същи начин. До каква степен решението им се основаваше на разума и до каква — на страха?

Имаха право. Опитът и знанията казваха да пратим специалистите.

Инстинктът ми казваше друго.

И какво ще стане, господин президент?

— Засега екипът остава по местата си — казах. — Лос Анджелис е примамка.

Събота сутринта, 6:52 часа. Лимузината беше паркирана на Северозападна тринайсета улица, до тротоара.

Вицепрезидентът Катрин Бранд седеше отзад, стомахът й се беше свил, но не от глад.

Прикритието й беше непоклатимо: всяка събота сутрин в 7:00 запазена маса чакаше нея и съпруга й за омлет в кафене „Блейк“. Масата вече беше подготвена, а и поръчката й беше приета — белтъци с фета сирене и домати, картофки.

Така че имаше пълно право да е тук. Никой не би казал противното, ако се наложеше да обяснява.

Съпругът й, слава богу, беше извън града, поредното пътуване за игра на голф. Или май беше риболов. Вече не знаеше. По-лесно беше, когато живееха в Масачузетс и през седмицата тя отсъстваше, за да е в Сената. Съвместният живот във Вашингтон не им се отразяваше добре. Обичаше съпруга си и все още си прекарваха добре заедно, но той не се интересуваше от политика, мразеше Вашингтон и откакто беше продал фирмата си, нямаше какво да прави. Това обтегна отношенията им, беше й трудно да го включва в своя натоварен двайсет и четири часов работен ден. В този случай добре планираните във времето отсъствия се отразяваха благоприятно на връзката им.

Как ли ще се справя като съпруг на президента?

Може би скоро щеше да научи. Трябваше само да види как ще протече следващият половин час.

До нея мястото на съпруга й за предстоящата закуска беше заето от началника на кабинета й Питър Евиан. Той държеше телефона си, показваше й колко е часът: 6:56.

Кимна му бързо.

— Госпожо вицепрезидент — подзе той, достатъчно силно, за да го чуят агентите, — тъй като остават още няколко минути до резервацията ни, ще имате ли против да се отдалеча за един личен разговор по телефона?

— В никакъв случай, Питър. Давай.

— Ще изляза навън.

— Не се притеснявай.

Знаеше, че за пред хората Питър наистина ще направи каквото беше казал — ще позвъни на майка си и ще проведе с нея дълъг разговор, който ще бъде записан.

Питър излезе от колата и тръгна по Тринайсета улица, долепвайки телефона до ухото си точно когато трима бягащи завиха зад ъгъла и го подминаха. Продължиха в посоката на лимузината на вицепрезидента.

Бягащите забавиха темпото, щом наближиха автомобила на вицепрезидента. Мъжът, който беше най-отпред в групата, доста по-възрастен и в много по-лоша форма от другите, погледна към лимузината и май каза нещо на останалите. Те тръгнаха ходом и привлякоха вниманието на агентите на Тайните служби, които стояха на пост пред колата й.

— Госпожо вицепрезидент — каза шофьорът й, като почука по слушалката в ухото си, — председателят на Камарата е тук в момента. Един от бягащите.

— Лестър Роудс? Шегуваш ли се? — положи усилия да не преиграе с преструвката.

— Иска да ви поздрави набързо.

— По-скоро бих си запалила косата — отвърна тя.

Агентът не се засмя. Обърна се към нея в очакване да каже още нещо.

— Да му предам ли…

— Ами всъщност трудно мога да му откажа, нали? Нека влезе.