Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Да, госпожо — каза той и заговори в слушалката.

— Остави ни насаме, Джей. Не искам ти и Ерик да изгорите от фойерверките.

Този път агентът се разсмя, както трябваше.

— Да, госпожо.

Предпазливостта никога не беше излишна. Агентите на Тайните служби можеха да бъдат призовани в съда като всеки друг. Както и охраната на председателя. Така всички щяха да разкажат една и съща история под клетва. Ако се стигнеше дотам. Всичко беше чиста случайност. Председателят се беше появил по време на сутрешния си крос, докато вицепрезидентът чакаше кафенето да отвори.

Двамата агенти на предните седалки напуснаха лимузината. Миризмата на пот изпълни колата, когато Лестър Роудс се настани до Катрин.

— Госпожо вицепрезидент, само исках да ви поздравя!

Вратата се затвори зад него. В колата останаха само двамата.

Лестър не изглеждаше добре в спортно облекло. Трябваше да намали обиколката на талията си с десетина сантиметра и някой да му каже да носи по-дълги долнища. Поне беше сложил шапка — сиво-синя с червен надпис ПОЛИЦИЯ НА КАПИТОЛИЯ, — така че нямаше да й се налага да гледа глупавия път, който докарваше в сивата си коса.

Роудс повдигна шапката и избърса челото с лентата на ръката си. Този идиот носеше и лента на ръката си.

Поправка. Не беше идиот. Той беше безмилостен тактик, който дирижираше превземането на Камарата, познаваше членовете му по-добре от самите тях, играеше политическа игра с дългосрочни цели, никога не забравяше онези, които му се бяха изпречили на пътя, независимо колко лека е била обидата или проявата на неуважение, и който движеше фигурите по шахматната дъска само след внимателна преценка.

Обърна се към нея, смъртоносните му сини очи се бяха присвили.

— Кати.

— Лестър. Бъди кратък.

— Имам гласовете на Камарата — каза той. — В кърпа са ни вързани. Това достатъчно кратко ли е?

Едно от нещата, които беше усвоила, беше изкуството да не отговаря твърде бързо. Забавянето на отговора ти печели време и изглеждаш по-разсъдлив.

— Не се прави на толкова незаинтересована, Кати. Ако не ти пукаше, нямаше сега да седим тук.

Имаше право.

— Ами Сената? — попита тя.

Сви рамене.

— Ти си президент на Сената, а не аз.

Тя се подсмихна.

— Но твоята партия го контролира.

— Намери дванайсет на твоя страна, гарантирам ти петдесет и пет.

Вицепрезидентът се понамести на седалката, така че да го гледа право в очите.

— И защо ми казвате всичко това, господин председател?

— Защото не се налага да натискам спусъка. — Той се облегна назад, настани се удобно. — Не се налага да го отстранявам от длъжност. Мога просто да го оставя съсипан, ранен и обезсилен. Той е политически труп, Кати. Няма да го преизберат. През следващите две години ще ми е в кърпа вързан. Защо да го отстранявам, да гледам как Сенатът го маха от поста му и дава на гласоподавателите ново лице като теб?

Тази възможност беше хрумнала и на нея: че президентът е по-полезен на Лестър Роудс уязвен и уязвим, отколкото отстранен.

— Защото партията ти ще те издигне на пиедестал, ако свалиш президент — каза тя.

— Може и така да е. — Изглежда, се наслади на мисълта. — Но има и по-важни въпроси.

— Нима има по-важни въпроси от това да бъдеш пожизнен председател?

Лестър си взе бутилка вода от страничното отделение, завъртя капачката й, отпи жадно глътка, след това примлясна от удоволствие.

— Има един по-важен въпрос всъщност — призна той.

Тя разпери ръце.

— Казвай, хайде.

Широка усмивка разсече лицето му, след това изчезна.

— Има нещо, което президентът Дънкан никога няма да направи — каза той. — Но президентът Бранд, в своята безкрайна мъдрост, може би ще направи.

— Във Върховния съд ще се освободи място — каза Дестър.

— О? — Не беше чула. С тези съдии никога нищо не беше сигурно, повечето от тях оставаха на местата си дълго след като бяха прехвърлили осемдесетте. — Кой?

Той се обърна и я погледна присвил очи, с непроницаемо лице.

„Решава — помисли си тя. — Решава дали да ми каже.“

— Миналата седмица Уитман е получил много лоши вести от лекаря си — съобщи Роудс.

— Съдия Уитман е…

— Вестите били лоши — повтори той. — По своя воля или не съвсем той няма да остане до края на този президентски мандат. Налага му се да се оттегли веднага.

— Съжалявам.

— Нима? — По лицето му пропълзя ехидна усмивка. — Няма значение, знаеш ли какво не се е случвало много отдавна? След Джон Пол Стивънс във Върховния съд не е имало представител на Средния запад. Никой от федерален съд като… о, ами като Седми район.