Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Вдигнах и разперих ръце.

— Хора, защо имам чувството, че си гоним опашката?

— Защото в такива случаи точно така се чувства човек, сър — обясни ми Сам. — Това правим. Играем си на отбрана срещу невидими противници. Правим всичко възможно най-напред да ги изкараме наяве.

Опитваме се да предвидим какво може да предприемат. Надяваме се никога да не се случи, но се стремим да сме във възможно най-добрата форма, ако се случи.

— Трябва ли да се почувствам по-добре от това? Защото не се получава.

— Сър, работим по въпроса. Ще направим всичко по силите си.

Прекарах пръсти през косата си.

— Заеми се, Сам. Дръж ме в течение.

— Да, сър.

Екранът се адаптира така, че да показва Каролин и Лиз, Сам се изключи.

— Други по-добри новини? — попитах. — Ураган над Източното крайбрежие? Торнадо? Петролен разлив? Някой проклет вулкан да е изригнал някъде?

— Едно допълнение, сър — каза Лиз. — За газовата експлозия.

— Новини?

Тя наклони глава.

— По-скоро стари сведения.

Лиз ми съобщи онова, с което разполагаше. Не ми се вярваше, че е възможно да се почувствам по-зле.

Десет минути по-късно отворих дебелата врата и излязох от стаята за връзка, Алекс вървеше към мен. Кимна ми.

— Току-що са стигнали до постовете на охраната на пътя — осведоми ме той. — Израелският министър-председател пристигна.

Делегацията на израелския министър-председател Ноя Барам дойде според предварителните планове: вече беше пристигнала една кола, следваха два бронирани джипа, единият с охраната, а другият — шофиран от самия министър-председател.

Ноя слезе от джипа със слънчеви очила, по яке и панталони. Погледна за момент небето, сякаш за да потвърди, че все още е на мястото си. Такъв беше този ден.

Ноя беше на шейсет и четири, с прошарена, дълга под раменете коса, тъмни очи, които могат да бъдат както свирепи, така и пленителни. Тя е един от най-безстрашните хора, които познавам.

Позвъни ми вечерта, в която бях избран за президент. Попита дали може да ме нарича Джони, а никой в живота ми не ме беше наричал така. Изненадан, смутен, замаян от виното, отговорих: „Естествено!“. И оттогава тя се обръщаше към мен така.

— Джони — каза ми тя сега, махна очилата си и ме разцелува по двете страни. Ръцете й стискаха моите, на лицето й имаше делова усмивка. — Приличаш на човек, който в този момент се нуждае от приятел.

— И още как!

— Знаеш, че Израел винаги ще бъде на твоя страна.

— Знам — отвърнах. — И благодарността ми е безгранична, Ноя.

— Давид беше ли ти от полза?

— Помогна ми много.

Свързах се с Ноя, когато открих изтичането на информация от моя екип по национална сигурност. Не знаех на кого мога да вярвам и на кого не мога, затова се принудих да използвам разузнаването на „Мосад“ и да работя пряко с Давид Гуралник, неговия директор.

С Ноя имахме разногласия относно решенията за Западния бряг, но що се отнасяше до въпросите, които ни събираха сега, в позициите ни нямаше разлика. Сигурни и стабилни Съединени щати означаваха сигурен и стабилен Израел. В техен най-голям интерес беше да ни помагат, а и нямаха никаква причина да ни откажат помощта си.

Освен това разполагаха с най-големите киберспециалисти в света. Отбраняваха се по-добре от всеки друг. Двама от тези специалисти пристигаха с Ноя и щяха да се присъединят към Оги и моите хора.

— Аз ли съм първа?

— Да, Ноя, първа си. И ще се радвам да си поговорим, преди другите да дойдат. Ако имах време да те разведа…

— Моля… да ме разведеш ли? — махна с ръка. — Това е хижа. Виждала съм хижи.

Подминахме хижата и тръгнахме към двора. Забеляза черната палатка.

Отправихме се към гората, дърветата бяха по десетина метра високи, диви цветя цъфтяха в жълто и виолетово, вървяхме по каменната пътека към езерото. Алекс Тримбъл ни следваше, говореше по радиостанцията си.

Запознах я с развитието на събитията, което не беше кой знае какво.

— От онова, което знаем до момента — каза тя, — съдим, че надали става дума за биологично нападение в голям град.

— Съгласен съм. Но може би целта им е да ни попречат да реагираме на нападение, след това да внесат някакъв патоген. Това ще включва унищожаване на сгради и техническата ни инфраструктура.

— Така е, така е — съгласи се тя.

— Може би експлозията на газопровода говори за това.

— Как именно?

— Компютърен вирус, някаква зловредна програма, е причинила нарушението — обясних. — Потвърди се преди няколко минути. Вирусът е предизвикал увеличаване на налягането, което е довело до експлозията.