Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Най-накрая имахме шанс. От първата ни среща на стадиона със свистящите куршуми, бягството от засадите с автомобилите и моето рухване към полунощ не бяхме имали възможност да изясним този въпрос.

— Уверявам ви, че съвсем не работехме върху толкова елементарни задачи, като да заразяваме електронни писма с надеждата някой да ги отвори. Мога да ви уверя и че кодът, който използвате, „Тъмни векове“, е съвсем уместен.

В хеликоптера се насилих да преглътна малко кафе с надеждата мъглата в ума ми от влетите медикаменти да се разсее. В този мой мач сетивата ми трябваше да работят на сто процента. Следващата стъпка можеше да е най-решаващата от всички.

Изгряващото слънце озаряваше облаците в наситен оранжев цвят. Обикновено величествеността на гледката ме разтърсваше, напомняше ми за всемогъществото на природата и колко дребни сме ние в света, който сме наследили. Но сега облаците ми напомниха за огненото кълбо, което бях наблюдавал в Лос Анджелис чрез сателитната връзка, и зората ме подсещаше, че часовникът тиктака с дълбокия, отекващ звън на гонг.

— Очакват ни — обърна се към мен Алекс Тримбъл, вдигнал поглед към мен от разговорите, които водеше през слушалките. — Стаята за съвещания е обезопасена. Стаята на щаба е обезопасена. Зоната е проверена и обезопасена. Поставени са барикади и камери.

Приземихме се без проблеми на място, предназначено за кацане на хеликоптери — открито пространство сред обширни гори в югоизточна Вирджиния. Намирахме се в средата на имение, собственост на мой приятел, богат предприемач, който — по собствените му думи — не знаеше нищо за онова, което наричаше „компютърни неща“, но надушваше победителя и инвестира милиони в новосъздадена софтуерна компания, след което превърна тези милиони в милиарди. Това беше неговото скривалище, мястото, където ловеше риба в езерото или ходеше на лов за елени, когато не беше в Манхатън или Силициевата долина. Имението се разпростираше на повече от хиляда акра, покрити с вирджински борове и диви цветя, с възможности за лов и каране на лодка, за дълги преходи и лагерни огньове. След смъртта на Рейчъл бяхме идвали с Лили тук в почивните дни на няколко пъти, седяхме на понтона, правехме дълги разходки, опитвахме се да открием тайната как да се справим със загубата.

— Ние идваме първи, нали? — попитах Алекс.

— Да, сър.

Добре. Исках поне няколко минути предимство, за да си събера мислите и да се приведа в приличен вид. Вече нямаше място за грешки.

През следващите няколко часа можехме да променим световната история за поколения напред.

На юг от мястото, където кацнахме, имаше пътеки, които водеха до пристан с лодки, но иначе се виждаха само гъсти гори. На север се издигаше хижа, построена преди повече от десет години от цели дънери бял бор. Цветът на дървото се беше променил през годините от светложълт на тъмнооранжев, но така беше в тон с небето по изгрев-слънце.

Една от най-благоприятните особености на това място — най-вече във връзка със задълженията на Алекс — беше, че е труднодостъпно. Нямаше път, по който да се влезе в имота от юг или запад, защото имението беше защитено от деветметрова електрическа ограда, снабдена със сензори и камери. От изток имотът граничеше с огромно езеро. Агенти на Тайните служби го охраняваха, застанали на пристана. А за да се стигне до имението с автомобил, трябваше да се намери необозначена чакълена отбивка от магистралата, а после да се излезе на черен път, преграден от колите на Тайните служби.

Настоях за лека охрана, защото мястото трябваше да остане скрито. Онова, което предстоеше да се случи, трябваше да стане в пълна тайна. Тайните служби се набиват в очи, когато се разгърнат в пълния си мащаб — целта им е такава: да се набиват на очи. Бяхме постигнали равновесие между обезопасяване и ненатрапчивост.

Тръгнах несигурно нагоре по леко възвишение. В едната си ръка носех системата, защото колелцата й трудно щяха да се движат по гъстата трева. Въздухът тук навън беше толкова различен, толкова свеж и чист, изпълнен с уханието на диви треви, че за миг ми се прииска да забравя, че светът е на ръба на катастрофа.

В единия край на поляната беше опъната палатка, цялата в черно. Ако не бяха по-различният цвят и платнищата от всички страни, щеше да прилича на всяка друга тента за тържество на открито. Вместо това беше направена така, че да позволява лични разговори било очи в очи, или по електронен път в пълно уединение, заглушаваше всички други сигнали, всеки опит за подслушване.