Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Спри . Притисна очи с пръсти. Нямаше смисъл.

Отговорът дойде: ПОТВЪРДИХА, ЧЕ АЛФА Е МЪРТВА.

Това не беше точно потвърждение. Уверяваха го в професионализма и уменията на екипа, който бяха изпратили в Америка, нямаше друг избор, освен да им повярва.

Сули им отговори: ЩОМ АЛФА Е МЪРТВА, ТОГАВА СМЕ ПО ГРАФИК.

Отговорът дойде толкова бързо, че Сули предположи, че е бил изпратен едновременно с неговото съобщение.

БЕТА Е ЖИВ, ПОТВЪРДЕНО Е И Е ПОД ЗАКРИЛА.

„Бета“ означаваше Оги. Спасил се беше, значи. С американците беше.

Сули не успя да потисне усмивката.

Ново съобщение дойде твърде бързо след последното. Онези бяха притеснени.

ПОТВЪРДЕТЕ, ЧЕ СМЕ В ГРАФИК ПРИ ТОВА РАЗВИТИЕ.

Веднага отговори: ПОТВЪРДЕНО. ПО ГРАФИК.

Мислеха, че знаят графика за пускането на вируса. Нищо подобно.

Дори Сули не го знаеше. Всичко беше само в ръцете на Оги.

Без значение дали беше наясно, или дори не подозираше.

— Да го събудим.

— Оставете го сам да се събуди.

— Жена ми каза да го събудим.

Далеч над мен имаше водна повърхност. Слънцето пръскаше искри върху вълните.

Вълните идваха към нас, ръцете ми загребваха, краката ми оттласкваха водата.

В дробовете ми нахлу въздух, светлината беше толкова ярка, пронизваше очите ми…

Премигнах няколко пъти и присвих очи от светлината, която грееше в лицето ми, после бавно фокусирах.

Погледът ми попадна върху Оги, седнал на дивана, с белезници на китките и на глезените, очите му бяха с тъмни кръгове.

Реех се, времето нищо не означаваше, докато наблюдавах очите му да се присвиват съсредоточени, устните му бавно се движеха.

Кой си ти, Аугустус Косленко? Мога ли да ти имам доверие? Нямам избор. Или ти, или нищо.

Леко изви китката си, почти недоловимо. Не гледаше към белезниците. Гледаше часовника си.

Часовника си.

— Какъв ден… какъв ден…

Понечих да се изправя, спря ме болката във врата и гърба ми, от ръката ми се показваше иглата на система, поставена зад мен.

— Събудете се, събудете се! — Гласът на съпруга на Каролин, Морти.

— Господин президент, доктор Лейн е. — Ръката й лежеше на рамото ми. Лицето й застана между мен и светлината. — Преляхме ви тромбоцити. Добре сте. Часът е 3:45, събота сутринта. Бяхте в безсъзнание малко повече от четири часа.

— Трябва да… — отново заговорих, приведох се напред, чувствах нещо под себе си, нещо като възглавница.

Доктор Лейн ме притисна надолу.

— Полека. Знаете ли къде сте?

Опитах се да прогоня замъгляването. Изгубих равновесие, но със сигурност знаех къде съм и пред какво съм изправен.

— Трябва да вървя, докторе. Няма време. Махнете системата.

— Боже. Не мърдайте.

— Махнете системата или сам ще го направя. Морти — казах, когато го видях с телефон в ръка, — Кари ли е?

— Стойте мирно! — нареди ми доктор Лейн, вече без да се усмихва. — Забравете Морти за минута. Дайте ми шейсет секунди и поне веднъж се вслушайте в думите ми.

Поех въздух.

— Шейсет секунди — казах. — Хайде.

— Началникът на вашия кабинет обясни, че не може да останете тук, трябва да отидете на някакво място. Не мога да ви спра. Но мога да дойда с вас.

— Не. Изключено — възразих.

Стисна зъби.

— Същото каза и вашият началник на кабинета. Вземете системата в колата — продължи тя. — Нека изтече. Вашият агент, агент…

— Джейкъбсън — обади се той.

— Да. Той казва, че е преминал курс за оказване на медицинска помощ, когато е бил при „тюлените“. Може да махне системата, когато банката свърши.

— Добре. — Приведох се напред, имах чувството, че са ме изритали в главата седем-осем пъти.

Притисна ме да лежа.

— Моите шейсет секунди все още не са приключили. — Тя се доближи още повече. — Трябва да лежите по гръб в следващите двайсет и четири часа. Знам, че няма да го направите. Но трябва максимално да ограничите физическата си дейност. Седете, не стойте прав. Вървете, не тичайте.

— Разбрах. — Протегнах ръка, раздвижих пръстите си. — Морти, дай ми Каролин.

— Да, сър.

Морти постави телефона в ръката ми. Допрях го до ухото.

— Кари, днес ще бъде. Кажи на всички от екипа. Така официално обявявам, че преминаване към втория етап.

Излишно беше да казвам друго, за да се подготвим за онова, което ни очакваше. При „нормалните“ сценарии за бедствия, поне тези, които са се разиграли след 1959 година, щях да обявя готовност за отбрана, било за всички военни подразделения по света, било за определени части. Това беше различно — изправяхме се пред криза, която никой през 50-те не е бил в състояние да си представи, така че реакцията предполагаше далеч по-различни механизми от онова, което бихме предприели при обичайно ядрено нападение. Кари знаеше точно какво означава „втори етап“, отчасти защото от две седмици бяхме в „първи етап“.