Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Джейкъбсън се отдръпна.

— Сър?

Не повторих. Президентът не повтаря. Само срещнах погледа му.

Джейкъбсън беше от Специалните части, към които доста отдавна принадлежах и аз, но с това приликите свършваха. Неговата енергия не беше следствие от дисциплина или самоотверженост, по-скоро беше начин на живот. Сякаш друго не знаеше. Той беше човек, който ставаше сутрин от леглото, правеше сто лицеви опори и сто коремни преси. Беше войник, който търси война, герой в очакване на мига на героизма.

Подаде ми ключа.

— Господин президент, предлагам да оставите на мен.

— Не.

Показах ключа на Оги, както бих протегнал предпазливо ръка към ранено животно, за да му дам знак, че ще се приближа. Преживели бяхме заедно опасност, но Оги все още си оставаше загадка за мен. Знаех само, че някога е принадлежал към „Синове на джихада“ и вече не е един от тях. Не знаех причината да ги напусне. Не знаех как иска да използва този факт. Знаех само, че има причина да е тук. Винаги има причина.

Преместих се от неговата страна, усетих мирис на мокри дрехи и пот. Наведох се и пъхнах ключа в белезниците му.

— Оги, знам, че си държал на нея.

— Обичах я.

— Добре. Знам какво е да изгубиш човек, когото обичаш. Когато изгубих жена си, нямах никакво време да скърбя. Точно това трябва да направим и сега двамата с теб. Ще имаме предостатъчно време да тъгуваме после, не сега. Не си дошъл при мен без причина. Не знам каква е, но сигурно е важна, щом си направил всички тези усилия и си поел толкова голям риск. Довери ми се вече. Довери ми се сега.

— Доверих ви се, а сега тя е мъртва — прошепна.

— А ако сега не помогнеш на мен, на кого ще помогнеш? На хората, които я убиха.

Чувах ускореното му дишане, когато се отдръпнах от него. Седнах обратно на мястото си, белезниците се люлееха на пръста ми.

Джейкъбсън издърпа вместо мен колана на седалката. Аз изтеглих колкото е необходимо, и го закопчах. Момчетата наистина осигуряваха пълно обслужване.

Оги потри китките си, в погледа му се четеше чувство, което не беше точно омраза. Любопитство. Удивление. Знаеше, че имам право. Знаеше колко близо бяхме до смъртта, че можех да наредя да бъде задържан, разпитван, дори убит — вместо това от самото начало изпълнявах неговите желания.

— Къде отиваме? — попита той с безизразен глас.

— На уединено място — отговорих, когато поехме по магистралата и моста над река Потомак и навлязохме във Вирджиния. — Където ще сме в безопасност.

— Безопасност — повтори Оги, отвърнал поглед.

— Какво е това ? — кресна Дейвис, шофьорът. — Велосипедна алея…

— Какво по…

Преди агент Онтиверос да успее да довърши, нещо се стовари с оглушителен трясък в средата на предното стъкло и потънахме в мрак. Колата забави ход, лумна пламък, куршуми обсипаха дясната страна на бронираната машина.

— Измъкни ни оттук! — изкрещя Джейкъбсън, когато се ударих в него, докато се мъчеше да извади оръжието си. Джипът ни се завъртя неудържимо върху хлъзгавата от дъжда настилка под вражеския огън, засипал моста.

Бах наклони чадъра, за да се предпази от дъжда, който валеше косо заради неумолимия вятър, и положи усилия да върви по-бавно, отколкото й се искаше.

Валеше също както първия път, когато дойдоха войниците. Спомни си как дъждът плющеше по покрива. Тъмнината в дома й, в квартала от седмици нямаше ток. Топлината на огнището във всекидневната. Студен порив се блъсна във външната врата и тя се отвори — първата й мисъл беше, че вятърът я е отворил. После виковете на войниците, стрелбата, потрошените чинии в кухнята, гневната съпротива на баща й, докато го измъкваха от къщата. Тогава чу гласа му за последен път.

Най-накрая стигна до склада и влезе през задната врата, напъха чадъра си през нея и го остави отворен и обърнат върху бетонния под. Чу мъжете, които бяха близо до откритото пространство, където се грижеха за ранените. Крещяха си един на друг, обвиняваха се на неразбираем за нея език.

Но разпознаваше паниката в гласовете им.

Токчетата й шумно отекваха по пода, за да я чуят, че идва. Не искаше да обявява пристигането си, за да не я чака засада — старите навици трудно умираха, — но и не виждаше каква е ползата да стряска група тежковъоръжени жестоки мъже.

Обърнаха се, като чуха екота от токчетата й, който се издигаше чак до тавана на склада. Двама от деветте инстинктивно посегнаха към оръжията си, после се отпуснаха.

— Той се измъкна — каза водачът на групата, плешив мъж, все още облечен в пепелявосиня риза и тъмни панталони, докато се приближаваше.