Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Стиснал с ръце волана, Дейвис изви рязко веднъж и успя да направи завой. Блъснах се в Джейкъбсън, когато задната част поднесе пак надясно, колата отново се изпречи на пътя на приближаващия камион, застанала напряко на платното в момента на сблъсъка.

Мощният удар ми изкара дъха, пред очите ми заиграха звезди, мълния проряза тялото ми. Решетката на камиона се заби на мястото на пасажера отпред и изпрати Онтиверос върху шофьора Дейвис като парцалена кукла. Задната част на джипа ни се изви надясно под шейсет градуса. Предният край остана закачен към решетката на камиона, огъващото се желязо свистеше и стържеше. Горещ въздух изпълни купето, докато колата ни отчаяно се мъчеше да остане цяла.

Джейкъбсън някак успя да свали прозореца, стреля с полуавтоматичната си пушка в купето на камиона. Заля ни горещ въздух и дъжд. Съединените коли спряха рязко. Джейкъбсън продължаваше да стреля, докато втората кола наближаваше. Алекс и екипът му вече стреляха към камиона от прозорците й.

Измъкнете Оги.

— Оги — казах, като откопчах колана си.

— Не мърдайте, господин президент! — ревна Джейкъбсън, когато капакът на колата ни избухна в оранжев пламък.

С побеляло от ужас лице Оги откопча колана си. Отворих лявата врата, извлякох го за ръката.

— Наведи се! — извиках, заобиколихме на бегом зад колата, която ни прикриваше от камиона, после хукнахме към джипа на Алекс в леещия се дъжд, тичахме на зигзаг, така че стрелците от камиона да не ни уцелят — ако оцелееха от безмилостния обстрел на Джейкъбсън.

— Господин президент, влезте в колата! — извика Алекс от средата на моста, когато се приближихме. Той и двама други агенти бяха излезли от втория джип и обстрелваха с автомати камиона.

С Оги хукнахме към втората кола. Зад нея множество коли на моста се въртяха във всички посоки.

— Влизай отзад! — извиках му, дъждът плющеше по лицето ми. Заех мястото на шофьора. Включих на скорост и натиснах докрай газта.

Задната част на колата беше пострадала, но машината все още работеше достатъчно добре, за да ни измъкне. Не ми хареса, че се наложи да оставя хората си. Това противоречеше на всичко, което бях научил по време на военната си служба. Но нямах оръжие, така че бях безполезен. И защитавах най-важния човек — Оги.

Неизбежната втора експлозия ни настигна, докато навлизахме през моста във Вирджиния. Имахме повече въпроси от преди и нито един отговор.

Но докато не умрем, живеем.

Ръцете ми трепереха, стиснали волана; сърцето ми биеше лудо, докато се взирах през предното стъкло, осеяно с дупки от куршуми и посипано с дъждовни пръски, чистачките бясно се движеха напред-назад.

От лицето ми се лееше пот, в гърдите ми лъхаше топлина, искаше ми се да намаля парното, но се страхувах да отклоня очи от пътя, страхувах се да спра колата, дори да намаля, за да проверя в задното огледало дали другата кола ни следва. Задницата на този джип беше повредена, от гумата се чуваше стържене на метал, леко придърпване, докато пътувахме. Не можех да карам дълго.

— Оги — казах. — Оги!

Изненадах се от гнева, от раздразнението в гласа си.

Моят загадъчен спътник седеше изправен на задната седалка, но не отговори. Изглеждаше, все едно е в ступор, загубил ума и дума, взираше се някъде надалеч, леко отворил уста, трепваше при всяка мълния или неравност на пътя.

— Умират хора, Оги. Каквото и да знаеш, най-добре е да ми го кажеш, по дяволите, веднага!

Но дори не бях сигурен, че мога да му вярвам. Откакто го срещнах на стадиона и ми намекна закодирано за Армагедон, постоянно полагахме усилия да останем живи. Не знаех дали е приятел или враг, герой или обикновена пешка.

Едно беше сигурно — той беше важен. Беше заплаха за някого. Иначе нямаше да ни се случи нищо от това. Колкото повече се опитваха да ни спрат, толкова по-важен ставаше той.

— Оги! — извиках. — По дяволите, момче, стегни се! Не ми изпадай в шок. Нямаме време да сме в шок…

Телефонът ми зазвъня в джоба. Посегнах към него с дясната ръка, опитах се да го извадя, преди да се включи гласовата поща.

— Господин президент, добре сте — каза Каролин Брок, усетих облекчението в гласа й. — Вие ли бяхте на моста?

Нищо чудно, че знаеше. Новината за подобни събития стигаше за минута до Белия дом, който беше на километър и нещо оттам. Веднага щяха да се надигнат опасения за терористичен акт, нападение върху столицата.

— Затворете Белия дом, Кари — наредих, докато следвах пътя, уличните лампи преминаваха като размазани цветни петна през мокрото предно стъкло. — Само като…