Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Мъжете се отдръпнаха, направиха й път, за да се приближи към двамата, които лежаха на пода, облегнати на щайгите. Единият беше културистът, когото никак не беше харесала, с присвити очи, кривеше лице и стенеше, бяха му махнали ризата и бяха стъкмили превръзка близо до дясното му рамо. Вероятно куршумът беше влязъл и излязъл от тялото му, разкъсал беше тъкани и мускули, но не и кост.

Вторият също беше без риза, дишаше трудно, очите му бяха безжизнени, лицето му — побеляло, друг мъж притискаше окървавено парче плат вляво на гърдите му.

— Къде е медицинската помощ? — попита друг мъж.

Не тя беше избрала хората. Увериха я, че са най-добрите в света. И след като бяха наели нея и като се има предвид каква сума й бяха платили, тя беше решила, че няма да се скъпят, за да намерят деветте най-добри за тази част от задачата.

От джоба на тренчкота си извади оръжието си — заглушителят вече беше поставен — и изстреля куршум в слепоочието на културиста, простреля и другия в черепа.

Сега разполагаше със седемте най-добри.

Другите мъже се отдръпнаха, слисани и безмълвни от светкавичните действия, с които беше сложила край на живота на двамата си партньори. Нито един от тях — направи й впечатление — не посегна за оръжието си.

Изгледа ги един по един и с поглед уреди въпроса. Не се изненадаха. Онзи, който имаше рана в гърдите, така или иначе щеше да умре. Културистът, ако не получеше инфекция, може би щеше да оцелее, но и да се превърне в тежест. Играеха игра, в която слабите места бяха недопустими. И играта продължаваше.

Последният, когото потърси, беше плешивият, водачът на групата.

— Погрижи се за труповете — нареди. Той кимна. — Знаете ли къде да ги отнесете?

Той отново кимна.

Тя се приближи към него.

— Въпроси имате ли?

Поклати глава — всичко му беше ясно.

— Нападнаха ни, повтарям, нападнаха ни…

Джипът ни се въртеше, останал без контрол. Обстрелваха ни ожесточено от едната страна на моста. Обзе ни замайващото, безпомощно чувство, все едно бяхме в хидроплан, докато агент Дейвис отчаяно се мъчеше да овладее колата.

Тримата на задната седалка се блъскахме като топчета за флипер, вкопчени в коланите, Джейкъбсън и аз се удряхме един в друг, люшкахме се от едната на другата страна.

Отзад ни удари кола. От сблъсъка джипът ни се завъртя пред другите коли. Нов удар от дясната страна, фаровете бяха само на сантиметри от лицето на Джейкъбсън, усетих удара чак в зъбите, във врата си, когато се стоварих на лявата си страна.

Всичко се въртеше. Крясъци, куршуми, които се забиваха в бронята на колата, отляво, отдясно, от север, от юг, всичко се сливаше…

Задницата на джипа се удари в бетонния парапет. Спряхме внезапно, срещу движението по моста, колата сочеше на север, а колите се движеха на юг. Сега ни обстрелваха с автоматично оръжие от лявата ни страна, куршумите валяха, някои отскачаха от бронята, други се забиваха в нея и в бронираното стъкло.

— Осигурете ни изход! — изкрещя Джейкъбсън.

Най-важната заповед в техния занаят — осигурете път за изтегляне на президента и го измъкнете.

— Оги — прошепнах.

Той висеше отпуснат на колана си, в съзнание, невредим, но замаян, опитваше се да се овладее, да възстанови дишането си. През ума ми мина: от този мост и в тази посока можеш да видиш Белия дом. На шест пресечки оттук имаше двайсет агенти и екип за бързо реагиране, които бяха толкова безполезни, колкото и ако се намираха на което и да е друго място на планетата.

Агент Дейвис изруга, докато се мъчеше да смени скоростта и предното стъкло се изчисти достатъчно, за да видим какво има пред нас в южна посока. Обстрелваха ни не само от пътеката за пешеходци, ами и от задната кола. Алекс Тримбъл и екипът му отговаряха на огъня на нападателите.

Как да се измъкнем от това положение? Трябва да се измъкнем…

— Хайде! Хайде! Хайде! — крещеше Джейкъбсън в заучен порядък, оставаше прикован от колана си, но държеше автоматичното си оръжие в готовност.

Дейвис най-накрая включи на задна с помощта на радара на таблото и когато гумите зацепиха на хлъзгавия асфалт, ние се люшнахме назад, огънят пред нас се смали и накрая напълно изчезна. В нашето платно се появи друга кола, по-голяма от джипа ни.

Камион, който се движеше два пъти по-бързо от нас.

Дадохме газ и джипът поднесе. Дейвис с всички сили се мъчеше да ускори, но не можеше да се мери с мощта на камиона, който бързо скъсяваше дистанцията пред нас. Стегнах се в очакване на удара, през предното стъкло се виждаше само решетката на камиона.