Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Потънал в мисли, изведнъж осъзнах тишината в колата. Оги ме наблюдаваше, чакаше да го забележа.

— Очаквате… — Гласът му секна. — Очаквате да ви помогна след всичко това?

Бах безшумно се измъкна през задния вход на сградата, тренчкотът й беше закопчан до брадичката. Вървеше преметнала чанта през рамо, скрила лице под чадъра, по който плющеше дъждът. Тръгна по улицата, когато се разнесе воят на полицейските сирени, а колите на силите на реда зафучаха по улицата към стадиона.

Ранко, първият й наставник, червенокосото плашило — сръбски войник, който я беше съжалил след онова, което хората му бяха направили с баща й, и я беше взел под крилото си (и под тялото си), — може и да я беше научил как да стреля, но не я научи как да се измъква. На сръбските снайперисти това не им трябваше, изобщо не напускаха Требевич, откъдето стреляха по гражданите и противниковите бойци по време на войната, докато армията им задушаваше Сараево като питон.

Не, тя сама се научи как да се измъква, да планира пътища за бягство и да се крие, когато крадеше храна от преките или от кофите за боклук на пазара, бдеше за мини, оглеждаше се за снайперисти и засади, ослушваше се за постоянно присъстващата заплаха от картечен огън или за среднощен пиянски разговор на свободните войници, които не си поплюваха с босненските момичета на улицата.

Понякога, докато търсеше хляб или ориз, или дърва за огрев, Бах успяваше бързо да се измъкне от войниците. Понякога не успяваше.

— Имаме два допълнителни билета — чу се мъжки глас в слушалката й.

Два билета — двама ранени.

— Можеш ли да ги прибереш? — попита тя.

— Нямаме време — каза мъжът.

Имаше предвид, че състоянието им не го позволява.

— У дома ще е по-добре — рече тя. — Ще се видим у дома.

Вече трябваше да са разбрали, че единствената възможност е изтеглянето. Бяха изпаднали в паника, преценката им беше замъглена. Вероятно заради появата на Тайните служби. Или заради изгасването на тока, което, трябваше да признае тя, беше впечатляваща тактическа стъпка. Тя, разбира се, вече беше готова да смени мерника си с такъв за нощно виждане, но изгасването на тока явно беше смутило наземните екипи.

Махна слушалката и я натъпка в десния джоб на тренчкота.

Протегна ръка към левия джоб и сложи друга слушалка в ухото си.

— Играта не е приключила — каза. — Тръгнаха на север.

— Вашите хора… бяха — каза Оги, гърдите му се вдигаха и спускаха, очите му бяха подпухнали и зачервени. Изглеждаше като момче, каквото всъщност беше.

— Не моите хора застреляха приятелката ти, Оги. — Положих усилия в гласа ми да проличат най-вече съчувствието, спокойствието и логиката. — Чието и дело да е убийството на Нина, те искаха да застрелят и нас. Ние сме невредими в този джип благодарение на моите хора.

Думите ми не спряха сълзите му. Не знаех какви точно са отношенията му с Нина, но беше ясно, че е разстроен не само от страх. Която и да беше тя, чувствата му към нея бяха много сериозни.

Болеше ме за загубата му, но нямах време за съжаление. Не биваше да забравям и за миг онова, което ни очакваше. Трябваше да защитя триста милиона души. Затова единственият въпрос, който стоеше пред мен, беше как да използвам емоциите му в своя полза.

Защото случващото се бързо можеше да се обърне против мен. Ако вярвах на онова, което Нина ми беше казала в Овалния кабинет, двамата с Оги имаха различни части от информацията, различни парченца от пъзела. А сега тя беше мъртва. Ако изгубех и Оги — ако откажеше да говори с мен, — нищо не ми оставаше.

Шофьорът, агент Дейвис, мълчеше, докато следеше пътя в това отвратително време. Пасажерът на предната седалка, агент Онтиверос, взе радиостанцията от таблото и тихо заговори по нея. Джейкъбсън, който седеше до мен отзад в купето, държеше пръст на слушалката, слушаше напрегнато, докато получаваше сведения от Алекс Тримбъл от другата кола.

— Господин президент — каза Джейкъбсън. — Прибрахме вана, който е използвала. И тя, и ванът са отстранени от мястото. Останала е само съсипаната тротоарна настилка и надупчената от куршуми полицейска кола. И куп вбесени полицаи — добави той.

Наведох се към Джейкъбсън, за да ме чуе само той.

— Задръжте трупа на жената и вана под охрана. Знаеш ли процедурата, с която да запазим трупа?

Кимна отривисто.

— Ще го измислим, сър.

— Остава в Тайните служби.

— Разбрах, сър.

— Сега ми дай ключовете за белезниците на Оги.