Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Н-не-не! — закрещя Оги…

Оги.

Стегнах се, улових го за раменете и го дръпнах надолу, залегнахме до полицейската кола, паркирана северно от вана, тялото ми се озова върху неговото на тротоара. Около нас избухваха мънички експлозии от свистящите във въздуха патрони. Прозорците на полицейската кола се пръснаха и ни обсипа дъжд от стъкла. От стените на стадиона към нас захвърчаха твърди частици и прах.

Хаос от писъци и крясъци, свистене на гуми, клаксони, заглушени от думкането в главата ми, оглушителният шум от пулса ми. Полицейската кола се свлече надолу заради спукалите се гуми под неспирния дъжд от куршуми.

Притиснах Оги да легне плътно на тротоара и затършувах в крачола на панталоните му за поставеното в кобур оръжие. Заради бушуващия във вените ми адреналин чувах гърмежите приглушено, както винаги в битка. Ветеранът не се отучва от това.

Глокът беше доста по-лек от беретата, с която бях обучен да стрелям, с по-добър захват и бях чувал, че е по-точен, но оръжията са като колите — знаеш, че има стандартни характеристики, като фарове и стартер, чистачки за предното стъкло, но все пак са необходими няколко секунди да ги откриеш, когато не са ти познати. Затова изгубих ценни мигове, докато проучвах оръжието, с което се прицелих и се готвех да стрелям…

На юг светлината от страничната врата на вана огряваше тротоара. От мрака трима мъже се показаха в полезрението ми и хукнаха към нас. Единият от тях, едър и мускулест, водеше другите двама, тичаше към мен на светлината от вана, държеше с две ръце оръжие.

Стрелях два пъти, целех се в гърдите му. Той се олюля и падна по очи. Другите двама, които не виждах ясно, отстъпиха в мрака… къде бяха… колко патрона имах… онези двамата от другата страна ли минаха… дали пълнителят на пистолета е с десет патрона… къде се дянаха другите двама от юг?

Обърнах се наляво, когато в покрива на колата се забиха два куршума и покрих с тяло Оги. Извърнах се наляво, надясно, наляво, търсех в мрака, още куршуми по тротоара около нас. Снайперистът се опитваше да ни докопа под всеки възможен ъгъл, но не успяваше. Докато се криехме зад колата, стрелецът — където и да беше — не можеше да ни уцели.

Но докато лежахме на земята, бяхме и плячка.

Оги се надигна.

— Трябва да бягаме, трябва да бягаме…

— Не мърдай! — извиках, притиснах го да остане легнал. — Тръгнем ли да бягаме, мъртви сме.

Оги замръзна. Както и аз, сред обвилия ни като пашкул мрак. На стадиона се надигаше оглушителен шум, угасването на тока беше предизвикало всеобщ хаос, свиреха гуми, клаксони — но в полицейската кола не се удряха никакви куршуми.

Нито по тротоара около нас.

Нито по стената на стадиона срещу нас.

Снайперистът вече не стреляше. Спрял беше, защото…

Обърнах се настрани и видях някакъв мъж да се приближава към вана от страна на шофьора, осветен от фаровете, на нивото на раменете си държеше оръжие. Натиснах спусъка веднъж, два пъти, три пъти, когато от неговото оръжие също присветна, куршумите рикошираха в капака на полицейската кола, но аз имах предимство, както бях приклекнал ниско в мрака, докато той стоеше осветен.

Дръзнах да погледна над капака, сърцето ми биеше лудо. Никаква следа от стрелеца, нито от третия член на екипа от юг.

Остро свистене на спирачки, викове на мъже, гласове, които разпознавах, думи, които разпознавах…

— Тайни служби! Тайни служби!

Свалих оръжието си, стигнаха при мен, обкръжиха ме с автоматични оръжия, насочени във всички възможни посоки. Някой ме сграбчи под мишниците и ме изправи, а аз се опитах да кажа „снайперист“, но не бях сигурен, че съм го изрекъл, мислех, но не можех да говоря и чувах виковете „Хайде! Хайде! Хайде“, докато ме носеха към чакащата кола, заобиколен от всички страни от хора, обучени да жертват живота си за моя…

Лумна ослепителна светлина, разнесе се продължителен ехтящ звук, всички лампи отново грейнаха, ярки като прожектор, насочен в лицето ми. Възстановили бяха електрозахранването.

Чух се да казвам:

— Оги. Докарайте го.

Вратата се затвори и аз лежах в колата, а хората от службите крещяха „Хайде! Хайде! Хайде!“. Потеглихме рязко по пресечен терен, затревената разделителна линия в средата на улица „Капитол“.

— Ранен ли сте? Ранен ли сте? — Алекс Тримбъл трескаво прокарваше ръце по тялото ми, оглеждаше за следи от рана.

— Не — отговорих, но той не се довери на думите ми, провери гърдите ми, торса, обърна ме със сила на една страна, провери гърба, врата, главата ми, след това краката.