Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Оставих телефона си настрана.

— Сега ми кажи. Как научи за „Тъмните векове“?

Той поклати глава. Нямаше да е толкова лесно. Партньорката му не би споделила тази информация, нито пък той. Все още. Тя беше част от козовете им. Вероятно дори беше единственият им коз.

— Трябва да знам — настоях.

— Не, не трябва. Искате да знаете. Онова, което задължително трябва да научите, е далеч по-важно.

Трудно беше да си представя, че има нещо по-важно от това дали някой от вътрешния ми кръг е предал страната ни.

— Тогава ми кажи онова, което искам да науча.

— Страната ви няма да оцелее — каза той.

— Какво означава това? Как?

Сви рамене.

— Честно казано, като се замисли човек, това е просто неизбежно. Мислите ли, че можете завинаги да изключите вероятността за ядрена експлозия в Съединените щати? Чели ли сте „Кантата за Лейбовиц“ [10] Произведение на Уолтър Милър от 1959 г., издадено на български под заглавието „Апокалипсис I“. В него авторът проследява историята на цивилизацията след ядрен взрив. — Бел. прев. ?

Поклатих глава, запрехвърлях в ума си заглавието. Звучеше познато, от час по английски в гимназията.

— Или „Четвъртото преобразуване“ [11] Произведение на Уилям Строс и Нийл Хау от 1991 г., известно като „Теорията за четвъртото преобразуване“ или само като „Четвъртото преобразуване“, изследващо повтарящия се цикъл на поколенията в историята на Съединените щати. — Бел. прев. — продължи той. — Възхитително изследване на… цикличната природа на историята. Човечеството е предсказуемо. Правителствата се отнасят зле с хората — със собствения си народ и с другите. Винаги са го правили и никога няма да спрат. Затова народът се надига. Има действие и противодействие. Така се е движил прогресът и така ще продължи.

Размаха пръст.

— Обаче сега, сега вече технологията позволява на един човек да предизвика пълна разруха. Това променя ситуацията, нали? Сигурното взаимно унищожение вече не може да се предотврати. Стана излишно вербуването на хиляди, на милиони за дадена кауза. Няма нужда от армия за действие. Необходим е само един човек, който да иска да унищожи всичко, да иска да умре, ако е необходимо, да не се поддава на принуда, нито на преговори.

От вещаещото буря небе дойде първият гръм. Гръмотевица без мълния. Все още без дъжд. Прожекторите на бейзболното игрище вече светеха и беше без значение, че небето се смрачава.

Приведох се, впил поглед в очите му.

— Това да не е урок по история? Или ми казваш за събитие, което предстои?

Той премигна. Преглътна с мъка, адамовата му ябълка подскочи.

— Неизбежно събитие — каза с променен глас.

— Колко неизбежно?

— Въпрос на часове.

Кръвта ми се смрази.

— За какво точно говориш? — попитах.

— Вече сте наясно.

Разбира се, че бях. Но исках да го чуя от него. Нямаше да му споделя каквото и да било без нищо в замяна.

— Кажи ми — настоях.

— Вирусът — започна той, — онзи, който видяхте за миг — щракна с пръсти, — преди да изчезне. Причината да позвъните на Сулиман Синдурук. Вирусът, който не успяхте да откриете. Вирусът, който озадачава целия ви екип. Вирусът, който никога няма да спрете без нас.

Огледах се да проверя дали някой не ни слуша. Никой.

— „Синове на джихада“ ли стоят зад това? — попитах шепнешком. — Сулиман Синдурук?

— Да. Тук не грешите.

Преглътнах буцата, която нарастваше в гърлото ми.

— Какво иска този човек?

Оги премигна с мъка, изражението му се промени, изглеждаше объркан.

— Какво иска той ли?

— Да — казах. — Сулиман Синдурук. Какво иска?

— Това не знам.

— Не знаеш…

Облегнах се на седалката си. Има ли смисъл да иска човек откуп, ако не е наясно какво иска? Пари, освобождаване на затворник, опрощаване на престъпления, промяна на външната политика — нещо. Дошъл е тук, за да ме заплашва, да получи нещо, а не знае какво иска?

Може би задачата му е да покаже тази заплаха. Някой друг по-късно ще отправи самото искане. Възможно беше, но някак не се връзваше.

И после се сетих. Възможността беше съществувала от самото начало, но когато размишлявах над потенциалните сценарии за тази вечер, тя не заемаше челно място.

— Вие не сте тук от името на Сулиман Синдурук — казах.

Вдигна рамене.

— Интересите ми вече не са… същите като тези на Сули, така е.

— Но някога са били. Ти си част от „Синове на джихада“.

Горната му устна се изви ехидно, лицето му поруменя, в погледа му се появиха искри.