Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Този човек можеше да е просто куриер, доставящ сведения, които дори не разбира, и да не поддаде при разпит, защото няма нищо ценно, което да каже. Ако е така, то този човек ми беше представен по погрешен начин, не че съм се доверил на източника — жена, известна под името Нина.

Той може и да беше убиец. Цялата работа можеше да е хитър план да остана сам и беззащитен. Ако беше така, дъщеря ми оставаше пълно сираче. А аз щях да опозоря президентския пост, защото съм бил примамен на тайна среща от елементарен заговор.

Но трябваше да рискувам заради онези две думи. Тъмни векове.

Той се обърна и за пръв път погледна човека, за когото знаеше, че е президентът Дънкан, но който с червената си брада, очилата и бейзболната шапка не приличаше кой знае колко на гладко избръснатия, облечен в костюм лидер, когото виждаше по телевизията.

Леко кимна в знак на одобрение и реших, че оценява не моята дегизировка, а факта, че нося такава. Това означаваше, че съм в играта — или поне засега. Бях се съгласил на тайна среща. Така бях признал нейното значение.

Последното, което исках, е да се направи такъв извод, но се налагаше. Този мъж като нищо можеше да е най-опасният човек в света в този момент.

Огледах се. Никой не седеше от двете ни страни, никой не седеше и зад нас.

— Кажи паролата — подканих мъжа.

Партньорът на Нина беше млад като нея, може би двайсетинагодишен. И също толкова слаб. Костната му структура издаваше източноевропейски произход както при нея. Беше европоиден тип, с по-тъмен тен от този на своята партньорка. Вероятно се дължеше на средиземноморско влияние сред предците му, възможни бяха гени от Близкия изток или африкански. По-голямата част от лицето му беше закрита, имаше дълга проскубана брада и гъста, сплъстена коса, която се подаваше изпод бейзболната шапка. Очите му бяха хлътнали, сякаш насинени. Носът му беше дълъг и крив — по рождение или пък е бил чупен.

Носеше плътна черна тениска, тъмни спортни панталони и спортни обувки. Нямаше нито чанта, нито раница.

Нямаше оръжие. Не би успял да мине през охраната. Но тук беше пълно с предмети, които можеха да се използват като оръжие. Можеш да убиеш човек с ключ, с парче дърво, дори с химикалка, ако я насочиш с хирургическа точност към тялото на жертвата. В обучението за рейнджъри, преди да бъда пратен в Ирак, ни показаха разни неща — тактики за самозащита, възможни оръжия, — които никога не биха ми хрумнали. Едно бързо движение с остър предмет към сънната ми артерия — и щях да умра от кръвозагубата, преди да дойде бърза помощ.

Улових го за тънката ръка. Дланта ми напълно я обви.

— Кажи паролата. Веднага.

Той се стресна от жеста ми. Погледна към ръката ми, която стискаше неговия бицепс, после отново погледна към мен, но — забелязах аз — не беше кой знае колко стреснат.

— Синко — напомних си да контролирам изражението си и тона си, — това не е игра. Нямаш представа, с кого си се забъркал. Нямаш представа колко си загазил.

Искаше ми се моята позиция да е толкова силна, колкото я представях.

Очите му се присвиха, преди да проговори.

— Каква парола бихте искали да ви кажа? — попита той. — Армагедон? Ядрен холокост?

Акцентът му беше същият като на партньорката му. Но английският му беше по-добър.

— Последна възможност — заявих. — Онова, което ще последва, няма да ти хареса.

Отклони поглед.

— Говорите, сякаш аз искам нещо от вас. А всъщност е точното обратното.

Нямаше спор. Присъствието ми тук го потвърждаваше. Но и обратното беше вярно. Не знаех какво искаше да ми каже. Ако беше само информация, той си имаше цена. Ако трябваше да ми предаде заплаха, искаше откуп. Не беше преминал през всичко това напразно. Аз също имах нещо, което той искаше. Просто не знаех какво е.

Отпуснах хватката на ръката му.

— Няма да излезеш от стадиона — казах и се надигнах от мястото си.

— Тъмни векове — изсъска той, сякаш проклинаше с всяка от думите.

На игрището Рендън отигра висока топка, която противниковият играч трябваше да улови и да я хвърли тичешком.

Отпуснах се на мястото си. Поех дъх.

— Как да те наричам?

— Наричайте ме… Оги.

Агресивността, сарказмът бяха изчезнали. Малка победа за мен. Вероятно картите му бяха по-добри от моите, но той беше хлапе, а аз играех покер на живот и смърт.

— А как… да ви наричам аз? — попита той почти шепнешком.

— Наричай ме господин президент.

Поставих ръката си на седалката му, сякаш бяхме стари семейни приятели.