Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Огледа се в мърлявото огледало над умивалника. Перуката й беше руса, с кок. Носеше морскосиня униформа. Не беше най-доброто, но нямаше как да избира дрехите, които носят екипите за почистване на апартаментите в „Камдън Саут Капитол“.

От банята влезе в помещението за поддръжка, където вече я чакаха тримата мъже, облечени също в светлосини ризи и тъмни панталони. Единият от тях беше толкова мускулест, че бицепсите и гърдите му изглеждаха като буци под ризата. Не го беше харесала от мига, в който го видя по-рано днес. На първо място, защото се набиваше на очи. В тяхната професия човек не трябва да изпъква. И второ, защото по всяка вероятност той често разчиташе на грубата сила и не се доверяваше достатъчно на разума си, на уменията си и на гадния си характер.

Другите двама бяха приемливи. Жилави и яки, но без да се отличават физически. Обикновени лица, които лесно се забравят.

— По-добре ли си? — попита мускулестият.

Другите двама реагираха само с усмивка, докато не видяха изражението на Бах.

— По-добре, отколкото ти ще се почувстваш — рече тя, — попиташ ли ме още веднъж същото.

Не се шегувайте с жена, която е в първите три месеца на бременността и страда от сутрешно гадене, което не се ограничава само до ранните часове. Особено ако жената е специализирана в рискови убийства по поръчка.

Обърна се към водача на тримата, плешив мъж със стъклено око. Той вдигна ръце в знак на извинение.

— Не искаше да прояви неуважение, не искаше — увери я той. Английският му беше добър, но със силен акцент, вероятно беше чех, предположи тя.

Протегна ръка. Водачът й подаде слушалката. Бах я постави в ухото си, мъжът направи същото.

— Статус? — попита тя.

В слушалката си чу отговора.

— Дойде. Екипът ни е готов.

— Всички заемаме позиции — заяви Бах.

С оръжието си в калъфа и куфара на колела, Бах се качи в служебния асансьор. Докато беше вътре, извади черно палто от чантата си и го облече. Махна перуката за момента и сложи черна скиорска шапка. Сега вече беше облечена от глава до пети в черно.

Излезе от асансьора на последния етаж и изкачи стъпалата до вратата на покрива. Както бяха обещали, тя беше отключена. На покрива духаше бурен вятър, но това не представляваше проблем за нея. Усещаше как всеки момент ще завали. Но поне засега удържаше. Ако глупавото спортно събитие беше отложено, операцията й щеше да бъде отменена.

Затова сега трябваше да е готова дъждът да прекъсне мача и да принуди хиляди хора да тръгнат едновременно към изхода, скрити под море от чадъри. Веднъж беше убила турски посланик, като го простреля в мозъка през чадъра, но той беше сам на безлюдна улица. Тази вечер задачата й щеше да е да се справи с целта според първия сценарий, ако зрителите тръгнат едновременно към изходите.

Ето за това служеха наземните екипи.

Отвори калъфа на оръжието си с разпознаване на отпечатъка от палеца и сглоби Ана Магдалена, полуавтоматичната пушка, постави оптичния мерник, зареди. Отиде до мястото и приклекна под прикритието на почти пълния мрак. Слънцето щеше да залезе след по-малко от двайсет минути и така на покрива щеше да стане още по-тъмно.

Застана удобно и погледна през мерника. Откри входа, който търсеше, този отляво. Щеше да чака. Можеше да отнеме пет минути. Можеше да отнеме и три часа. А след това трябваше да действа почти светкавично и със смъртоносна точност. Но това беше нейната специалност и никога не пропускаше.

О, как копнееше да постави слушалките и да послуша концерт за пиано! Но всяка задача беше различна и за тази й беше необходим добре обучен екип, който да я насочва през слушалката. Указанията можеше да дойдат всеки момент, затова, вместо да слуша как Андреа Бачети изпълнява Концерт за пиано в „Театро Олимпико ди Виченца“, тя попиваше звуците от автомобилния трафик, възгласите на тълпата на стадиона, музикалните акценти, които възпламеняваха публиката, и кратките съобщения от помощния екип.

Пое дъх, издиша. Така забавяше пулса си. Държеше пръста си близо до спусъка, но без да го докосва. Нетърпението беше излишно. Целта щеше да дойде на мушка, както винаги.

И както винаги, тя щеше да бъде точна.

Мъжът седна безмълвно, свел глава, докато се придвижваше вляво от мен, настани се, сякаш сме непознати, които по случайност са се озовали на съседни места.

Всъщност ние наистина бяхме непознати. Нищо не знаех за него. Неочакваните ситуации са нещо често срещано в моята работа, но когато възникне такава, разполагам с екип от съветници, които да ми помогнат да я анализирам, да съберем цялата възможна информация и да я разнищим, да внесем някакъв ред в хаоса. Този път бях сам и нямах никакви указания.