Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Господин президент, заобиколен сте от талантливи и способни хора. Убедена съм, че те са в състояние да се справят блестящо за няколко часа, докато сте на лечение. Мислех, че президентите могат да възлагат задачи и на други.

Могат. През повечето време. Но не и тази. И не мога да споделя с нея или с когото и да било друг защо.

— Чух всичко, което каза, Дебора. Сега трябва да вървя. Дръж телефона си подръка.

Изключих мобилния, запалих колата и потеглих в натоварения трафик. Мислех за момичето с тениска на Принстън — Нина, и за дъщеря ми.

Мислех за „Тъмните векове“.

Мислех за следващата си среща тази вечер, за заплахите и предложенията, които мога да отправя.

Мъж с табела, на която пишеше ПАРКИНГ, ми махна да вляза. Платих и последвах указанията на друг, който ме упъти до самото място. Задържах ключовете си и изминах пеша две пресечки, докато спрях пред средно висок жилищен блок с надпис КАМДЪН САУТ КАПИТОЛ над входа. От другата страна на улицата се чуваше ревът на тълпата.

Пресякох булеварда, което не беше лесно, тъй като движението беше натоварено. Подмина ме мъж с думите:

— На кого му трябват два? На кого му трябват два?

Извадих плика, който Нина ми даде, и взех цветен билет за мача тази вечер, „Нешънълс“ срещу „Мете“.

На входа отляво на „Нешънъл парк“ служителите пропускаха хората през метален детектор, отпращаха онези, които не издържаха проверката, претърсваха чанти за оръжия. Чаках реда си на опашката, но тя вървеше бързо. Мачът вече беше започнал.

Мястото ми беше в сектор 104 с яркочервени седалки. Свикнал съм на най-добрите места, ложа на най-високо, зад хоум базата или точно над резервната скамейка на линията на трета база. Но така повече ми харесваше. Нямах най-добрата видимост, но усещането беше по-истинско.

Огледах се, макар да беше безсмислено. Щеше да се случи, когато се случи. Моята задача беше да седя тук и да чакам.

Обикновено тук се чувствах като хлапе в магазин за бонбони. Щях да си купя бира и хотдог. Тук не беше мястото за крафт бира, на мач няма по-добра напитка от леденостудена „Бъд“. И няма по-вкусна храна от хотдога с горчица, в този случай той превъзхождаше дори ребърцата с винен сос на майка ми.

Спомените ми ме върнаха към дните, в които запращах бързи топки в отбора на Университета на Северна Каролина, към мечтите за кариера в професионалната лига, когато „Роялс“ ме привлякоха в четвъртия кръг, към годината ми в Дабъл Ей с „Мемфис Чикс“, към потенето на базите, ледените компреси на лакътя нощем в евтини хотели, мачовете пред малобройна публика, хамбургерите и дъвченето на тютюн.

Тази вечер обаче беше изключено да пия бира. Стомахът ми вече се бунтуваше, докато чаках партньора на момичето с тениска на Принстън.

Телефонът ми завибрира в джоба на джинсите. На екрана прочетох: К Брок. Съобщението на Каролин се състоеше само от едно число: 3. Написах ЕКСТРА и го изпратих.

Това беше нашият код за положението: дотук добре. Но не бях сигурен, че дотук всичко е добре. Закъснях за началото на мача. Дали вече не си е отишъл? Дали не съм го пропуснал?

Надали. Но можех само да седя, да чакам и да наблюдавам играта. Питчъра на „Мете“ си го биваше, но хвърли твърде високо топката, затова тя не се спусна. Батърът на „Нешънълс“ беше добър, въпреки че очевидно беше в безизходно положение. Питчърът трябваше да хвърля по-високо и навътре, само че не го правеше. Извади късмет, когато батърът на два пъти не се справи. Накрая с два страйка хлапето изпрати дълга летяща топка към дъното на полето вляво, но се наведе прекалено и левият филдър на „Мете“ я отигра бързо.

Когато всички отново седнахме, с периферното си зрение забелязах, че един човек все още стои и си проправя път към мен по редицата. Носеше шапка на „Нешънълс“, която изглеждаше съвсем нова, но иначе изобщо не се вписваше на бейзболен мач. Веднага разбрах, че ще седне на свободното място до мен.

Партньорът на Нина. Моментът беше настъпил.

Убийцата, известна като Бах, затвори вратата и се заключи в малката тоалетна. Дишаше трескаво, падна на колене и повърна. Пристъпът отмина, но очите й щипеха, стомахът й беше свит на топка, пое дъх и приклекна. Тази работа не беше добре. Така не можеше да продължава.

Когато се посъвзе, тя се изправи, пусна водата и избърса старателно чинията с дезинфекционни кърпички, след което ги хвърли в тоалетната. Никакви следи, никаква ДНК.

Тази вечер за последен път повръщаше. Точка.