Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Не беше необходимо да знае, че съм сам. Вече и без това беше разтревожена. Майка й беше починала едва преди година, все още се съвземаше от загубата. Излишно беше да се притеснява, че може да остане и без баща. Не беше дете и за годините си беше доста зряла, но беше само на двайсет и три, за бога, съвсем беззащитно дете за онова, което щеше да й поднесе животът.

Усетих стягане в гърдите при мисълта за всичко, което би означавало случващото се за Лили. Но нямах избор. Бях дал клетва да защитавам тази страна и бях единственият човек, който можеше да го направи.

— Слушай — взех ръката й. — Искам да прекараш няколко дни в Белия дом. Стаята ти вече е готова. Ако ти трябва нещо от твоя апартамент, агентите ще ти го осигурят.

— Не… разбирам. — Обърна се и ме погледна, устните й леко трепереха. — Тате, ти в опасност ли си?

Едва удържах вълнението си. Отдавна беше престанала да се обръща към мен с „тате“, макар след смъртта на Рейчъл да се беше случило веднъж или два пъти да го чуя. Използваше това обръщение в моменти, когато се чувстваше най-уязвима, най-ужасена. Издържал бях на сержанти садисти, на жестоки иракчани мъчители, на нападащи в гръб лобисти и на вашингтонските журналисти, но дъщеря ми предизвикваше реакция, която не беше по силите на никой друг.

Наведох се и притиснах глава о нейната.

— Аз ли? Стига. Само проявявам предпазливост. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

Не я убедих. Уви ръце около врата ми и ме притисна силно. И аз я прегърнах. Чувах как хлипа, тялото й потръпваше.

— Ти си моята гордост, Лили — прошепнах, за да преодолея чувствата, от които гърлото ми се свиваше. — Казвал ли съм ти го?

— Все ми го повтаряш — каза тя на ухото ми.

Погалих по косата моята блестяща, силна, независима дъщеря. Вече беше жена, притежаваше красотата на майка си, ума й, духа й, но все още беше момиченцето, което грейваше, когато ме види, което пискаше, когато я целувах бурно-бурно, което не можеше да заспи след кошмар, ако тате не я държи за ръка.

— Сега върви с агентите — прошепнах. — Става ли?

Тя се отдръпна от мен, избърса страните си, пое дъх, погледна ме с изпълнени с надежда очи и кимна.

После отново се хвърли към мен и ме прегърна.

Затворих здраво очи, държах треперещото й тяло. Изведнъж порасналата ми дъщеря се превърна в петнайсетгодишна гимназистка, която се нуждаеше от своя татко, от бащата, който уж трябваше да е нейната непоклатима скала, която никога нямаше да я предаде.

Искаше ми се да я прегръщам, да избърша сълзите й, да премахна всяка нейна грижа. Трябваше да се науча много, много отдавна, че не мога да вървя непрекъснато след малкото си момиченце и да го предпазвам от всякакви злини. А сега се налагаше да се отскубна от прегръдката й и да се залавям за работа, макар да не исках да я пусна за нищо на света.

Улових в шепи лицето й. Подпухналите, изпълнени с надежда очи на дъщеря ми ме погледнаха.

— На този свят теб обичам най-много — казах. — И ти обещавам, че ще се върна при теб.

Щом Лили излезе от бара с охраната си, помолих бармана за чаша вода. Бръкнах в джоба си и извадих хапчетата — стероидите, които щяха да увеличат броя на тромбоцитите ми. Мразех тези хапчета. Замайваха ме. Но или щях да работя със замаян мозък, или щях да изляза от строя. Нямаше средно положение. А второто беше изключено.

Върнах се при колата си. Облаците бяха черни като подметките им. Не беше валяло, но миришеше на дъжд.

Извадих телефона си от джоба и докато вървях, позвъних на доктор Лейн. Нямаше да разпознае номера ми, но все пак вдигна.

— Доктор Лейн, обажда се Джон Дънкан.

— Господин президент? Цял следобед ви звъня.

— Знам. Имах работа.

— Тромбоцитите ви продължават да падат. Вече са под шестнайсет хиляди.

— Добре, ще удвоя стероидите, обещавам.

— Това не е достатъчно. Трябва незабавно да започнете лечение.

За малко да се изпреча пред колите, забравих да внимавам на кръстовището. Шофьорът на един ван натисна силно клаксона, да не би да не съм забелязал грешката си.

— Все още не са паднали на десет хиляди — възразих на доктор Лейн.

— Тези показания са ориентировъчни. Всеки организъм е различен. Може в този момент да имате вътрешен кръвоизлив.

— Но е малко вероятно. Магнитно-резонансната томография от вчера не показва такива резултати.

— За вчера не показва. Ами днес? Кой знае?

Стигнах до мястото, където беше паркирана колата ми. Подадох талона си и пари в брой и служителят ми връчи ключовете.