Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Обещай ми, че ще срещнеш друга, Джонатан. Обещай ми.

— Мисълта ми е — гласът на Манди преливаше от емоции, — че всеки разбира кога е дошъл моментът отново да излезе на сцената. Излишно е да се дегизираш само и само за да излезеш на среща.

Отне ми известно време да се съвзема и да си спомня подробност, която не биваше изобщо да забравям: Манди нямаше ни най-малка представа какво става. Като се позамислих, разбрах защо тя с пълно право предполага, че имам среща с жена — вечеря или питие, или кино — и че вероятно не искам тя да става достояние на световните медии.

— Отиваш на среща, нали?

Безукорно оформените й вежди се сключиха, докато се взираше в мен и обмисляше ситуацията. Ако не отивах на среща, къде бих могъл да се явя в този вид и защо? По каква причина президентът би се измъквал от охраната си и би пътувал инкогнито?

Трябваше да сменя посоката, в която се беше насочило въображението й. Но след смъртта на Рейчъл тя беше човекът, който ненатрапчиво и изключително внимателно се грижеше за мен, и нямаше да ме притиска да й се доверявам против волята си.

Изкашлях се и погледнах часовника. Графикът ми беше натоварен. Винаги бе разчетен до секундата, но президентът никога не закъснява. Всички го чакат. Този път не бе така.

— Трябва да вървя — казах на Манди.

Слязох със служебния асансьор и излязох на улицата. Колата ме чакаше на паркинга. Потеглих към Капитолия и открих паркинг близо до Седма улица и улица „Северна Каролина“, оставих ключовете на служител, който едва-едва ме погледна.

Смесих се с пешеходците и се потопих в шума от хората, които се наслаждаваха на пролетната петъчна вечер в кипящ от живот квартал с ресторанти и барове с широко отворени прозорци. Посетителите се смееха и разговаряха, от усилвателите гърмеше музика.

Приближих се до парцаливо облечен мъж, седнал до стената на разположено на ъгъла кафене. Край него лежеше немска овчарка, която дишаше тежко, с отворена уста, до празна купа. И той като много от бездомниците носеше повече дрехи от необходимото. Беше сложил и тъмни, надраскани очила. Имаше табела с надпис БЕЗДОМЕН ВЕТЕРАН, но в момента табелата стоеше опряна на стената на сградата. Сигурно беше в почивка. От другата страна лежеше малка картонена кутия с няколко банкноти. От радиото тихо звучеше музика.

Отклоних се от основния поток пешеходци и се наведох към него. Познах песента от радиото — „В музиката“ на „Ван Морисън“. Спомените ме върнаха към бавен танц в Савана по време на основното ми обучение, когато затваряха бара на улица „Ривър“, умът ми беше замъглен от пиенето, крайниците ме боляха от тренировките.

— Ветеран от войната в Залива ли сте, сър? — попитах.

По външния му вид можеше да се предположи, че дори е ветеран от Виетнам, после отчетох, че тежките години вероятно го бяха състарили повече.

— Е, как — отговори ми той. — Ама никъв сър не бех. Печелех си парите, приятел. Взводен сержант в Първа пехотна. Бех, когато резнаха въженцето на Саддам.

Почувствах как у него се надига гордост. Добре ми подейства, че го накарах да си спомни. Исках да разпаля още огъня на гордостта му, да му купя сандвич, да послушам за него. Но усещах, че времето ме притиска, и погледнах часовника си.

— Първа пехотна дивизия, а? Вие, момчета, първи влязохте в Ирак, нали?

— Острието на копието, човек. Сгазихме ги ония слабаци от Републиканската гвардия, докато спят.

— Не е зле за пешак — казах.

— Пешак ли? — звучеше изненадано. — Служили ли сте? Какъв бяхте, от военновъздушните ли?

— Бях войник като теб — казах. — Да, прекарах две години в Седемдесет и пети.

Той се поизправи и изви гъстите си, слели се вежди.

— Рейнджър от военновъздушните, а? Бас държа, че си видял много мазало, момче. Атаки и разузнавателни акции, нали?

— Не толкова, колкото вас, момчетата, които бяхте в по-големите подразделения — отново насочих темата към него. — Колко ви трябваше да превземете половината страна, седмица?

— И после спряхме — рече, извил уста. — Винаги съм си мислил, че това беше грешка.

— Ей, бих хапнал един сандвич. Ами ти?

— Предложението ще се посрещне с истинска благодарност — каза той. Когато се насочих към вратата, добави: — Впрочем в това кафене правят убийствен сандвич с пуешко.

— Тогава да е сандвич с пуешко.

Върнах се, но вече времето ме притискаше. Преди да си тръгна обаче, научих още някои важни факти.

— Как се казваш, пешак? — попитах.