Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Когато ме видя да идвам, тя остави химикалката и впери поглед в мен.

Щеше ми се да направя насаме онова, което бях намислил, но се страхувах, че ако не го направя сега, никога няма да събера смелост.

„Затова действай, тъпанар такъв, преди някой да е извикал охраната.“

Извадих лист от джоба си, разгънах го и се прокашлях. Вече всички на масата гледаха в мен. Зачетох:

Погледнах към нея, на лицето й имаше развеселена усмивка.

— Още не е избягала — казах и за награда успях да разсмея една от приятелките й, добро начало.

Последният ред ми спечели отново смеха на приятелите й.

— Така е наистина — казах на Рейчъл. — Владея четмо и писмо и всичките тези дивотии.

— Не се съмнявам, не се съмнявам.

— Може ли да продължа?

— И още как — махна тя с ръка.

Тя не успя да скрие усмивката си, поруменя. Другите момичета на масата заръкопляскаха.

Направих дълбок поклон.

— Много благодаря — казах, докарвайки най-добрата си имитация на Елвис. — Цяла седмица ще бъда тук.

Рейчъл не ме гледаше.

— Имам предвид, ако не друго, поне това, че римувах „зеленооко“…

— Така е, това точно беше впечатляващо — съгласи се тя със затворени очи.

— Ами добре. Дами, моля да ме извините, ще се преструвам, че всичко тук е протекло добре, и ще си тръгна, докато още съм на гребена на вълната.

Бавно си тръгнах, давах й възможност да ме настигне, ако иска.

Стреснато се върнах от спомените и влязох в паркинга, разположен точно където ми бяха казали, че ще бъде, на по-малко от пет километра от Белия дом. Паркирах и загасих двигателя. Не се виждаше жива душа.

Грабнах чантата и излязох. Задният вход приличаше на товарна рампа, със стъпала, които водеха към широка врата без дръжка отвън.

От интеркома прозвуча писклив глас:

— Кой е, моля?

— Чарлс Кейн — отговорих.

Миг по-късно масивната врата се открехна с изщракване. Протегнах ръка и я отворих по-широко. Вътре имаше товарна зона, безлюдна, претъпкана с кутии на куриерски фирми, големи касетки и колички. Вдясно се намираше голям асансьор, вратите му бяха отворени, а вътре стените бяха с дебела облицовка.

Натиснах най-горния бутон и вратата се затвори. Поех дълбоко въздух, когато асансьорът потегли тромаво. Леко се спусна надолу, преди да започне да се издига. Работата на механизма се чуваше отчетливо. Отново за миг главата ми се замая. Опрях ръка на стената и зачаках, докато думите на доктор Лейн отекваха в главата ми.

Когато стигнах най-горния етаж, вратите се отвориха, излязох предпазливо в стилен коридор с боядисани в светложълто стени и репродукции на Моне, който водеше към единствената врата на горния етаж.

Когато стигнах до нея, тя се отвори, без да съм направил нищо.

— Чарлс Кейн, на вашите услуги — казах.

Аманда Брейдууд стоеше на прага на луксозното жилище и държеше вратата отворена с изпъната ръка, за да ме посрещне. Тънък пуловер се спускаше свободно над прилепнала риза. Носеше черни ластични панталони и беше боса. Косата й беше дълга заради филма, чиито снимки приключиха преди месец, но тази вечер я бе вързала на конска опашка с няколко измъкнати кичура, обрамчващи лицето й.

— Добре дошли, господин Кейн — поздрави ме тя. — Ще ме прощавате за потайността, но портиерът на главния вход си пада клюкарка.

Миналата година едно списание определи Манди като една от двайсетте най-красиви жени на планетата. Друго я посочи за една от първите двайсет най-добре платени актьори в Холивуд, по-малко от година след като получи втория си „Оскар“.

Двете с Рейчъл били съквартирантки цели четири години в Харвард и продължиха да поддържат връзка през годините — бяха толкова близки, колкото могат да бъдат адвокатка от Северна Каролина и световна кинозвезда. Кодовото име Чарлс Кейн беше идея на Манди: преди осем години, докато пиехме бутилка вино в задния двор на дома на губернатора, Рейчъл, Манди и аз се съгласихме, че шедьовърът на Оскар Уелс е най-великият филм в историята на киното.