Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Минахме през вратите и се насочихме към тесен тунел, който свързваше сградата с Министерството на финансите на изток, на Петнайсета улица и „Пенсилвания“. Митове и слухове витаят за подземията на Белия дом още от времето на Гражданската война, когато Съюзническата армия се страхувала от нападение над Белия дом и създали планове как да евакуират президента Линкълн към подземието на Министерството на финансите като последно убежище. Истинската работа по тунела започнала обаче едва при Франклин Делано Рузвелт през Втората световната война, когато опасността от въздушните нападения над Белия дом наистина надвиснала над страната. Операционният център бил изграден в зигзаг именно за да се намали ударната сила на евентуален бомбен удар.

Входът към тунела имаше аларма, но Каролин се беше погрижила за нея. Самият тунел бе дълъг десетина метра и висок около два — нямаше много място за човек като мен, който е над метър и осемдесет. Може да предизвика пристъп на клаустрофобия, но не усещах такъв. За човек, който не прави и крачка без Тайните служби или без помощници, празното, открито пространство на тунела действа освобождаващо.

Тримата вървяхме почти до края тунела, преди да стигнем до друго отклонение, което свиваше надясно към малък подземен паркинг, запазен за високопоставените служители на Финансовото министерство и важни гости. Тази вечер тук беше и моята кола, с която щях да се измъкна.

Каролин ми подаде ключовете за колата, мобилен телефон, който пъхнах в левия си джоб, след това плика, който момичето ми връчи преди половин час.

— Номерата са въведени. — Тя имаше предвид телефона. — Всички, за които говорихме. Както и Лили.

Лили. Нещо в мен се счупи.

— Помните ли кода? — попита ме тя.

— Помня. Не се притеснявай.

Аз също извадих плик с президентския печат, съдържащ само един лист. Дани го видя и самообладанието му се разклати.

— Не — заяви той. — Няма да го отворя.

Каролин протегна ръка и го взе.

— Отвори го — казах й, — ако се наложи.

Дани постави ръка на челото си, приглади коса назад.

— Господи, Джон — прошепна той, за пръв път ме нарече по име, откакто бях станал президент. — Наистина ли ще го направиш?

— Дани — прошепнах, — ако нещо ми се случи…

— Ей, ей, стига! — Той постави ръце на раменете ми. Говореше неуверено, опитваше се да сдържи емоциите си. — За мен тя е като моя плът и кръв. Знаеш го. Обичам това дете повече от всичко друго на света.

Дани беше разведен, с един син в гимназията. Но той чакаше пред залата в родилното, когато се роди Лили; той стоеше пред олтара, когато я кръщавахме; той се просълзяваше всеки път, когато тя получаваше диплома, той държа ръката й на погребението на Рейчъл. Преди беше „чичо Дани“ за Лили. По някое време „чичо“ отпадна. Той щеше да е най-близкото до родител, което Лили щеше да има, ако с мен се случеше нещо.

— Носиш ли си рейнджърската монета? — попита ме той.

— Ти откъде-накъде се сети да ме проверяваш за монетата сега? — потупах джоба си. — Не се разделям с нея. А ти?

— Не мога да кажа същото. Май трябва да те черпя едно. Затова ти… — Гласът му секна от вълнение. — Така че сега трябва да се върнеш.

Погледът ми остана прикован към Дани, който без кръвна връзка беше човек от моето семейство.

— Стегни се, брат!

Обърнах се към Каролин. Отношенията ни не бяха такива, че да предполагат другарска прегръдка; освен в случаите, когато спечелих номинацията и след това изборите, не се бяхме прегръщали.

Сега обаче се прегърнахме.

— Залагам на вас, сър — прошепна ми тя в ухото. — Онези не знаят срещу кого се изправят.

— Ако е така — отвърнах, — то е, защото ти си на моя страна.

Наблюдавах ги как се отдалечават, разтърсен, но изпълнен с решимост. Следващите двайсет и четири или четирийсет и осем часа нямаше да са лесни за Каролин, която трябваше да изпълнява ролята на моя човек в Белия дом. Преживявахме нещо, каквото никой не беше преживявал. Ние буквално създавахме правилата в крачка.

Когато те си отидоха и останах сам в тунела, аз се наведох и опрях ръце на коленете си. Поех няколко пъти дълбоко дъх, за да преборя вълнението.

— Надявам се, че знаеш какво, по дяволите, правиш — казах си.

Обърнах се и се насочих към тунела.

Влязох в подземния гараж на Министерството на финансите, леко наклонил глава настрани и с ръце в джобовете на сините джинси. Кожените ми обувки пъргаво се движеха върху асфалта. Не бях единственият човек в този час тук, затова присъствието ми не събуждаше подозрения, макар да бях облечен по-небрежно от тръгващите си от работа служители от Министерството, които носеха костюми, куфарчета и пропуски. Лесно беше да се скрия сред потропването на токове върху паважа, пиукането на дистанционни за кола, щракането на отварящите се автоматични ключалки, двигателите, които палят, и най-вече беше лесно, защото служителите бяха отдадени на плановете си за почивните дни и не им беше до някакъв тип в памучна риза и сини джинси.