Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Размърдах ръце в джобовете.

— Тук сте в безопасност — казах.

Очите й се стрелнаха встрани, разшири ги, бяха с красив бакърен цвят. Правеха я по-млада. Нарушаваха неумолимия вид, който се мъчеше да си придаде, и приличаше повече на изплашено дете, каквото сигурно и беше зад тази поза.

Трябваше да е изплашена. Надявах се да се страхува. Аз се страхувах — и още как, но също така бях решен да се прикривам, точно както и тя правеше.

— Не — отговори. — Не вярвам.

— Имате думата ми.

Премигна тежко, извърна поглед, изпълнен с неприязън.

— Американският президент дава дума.

Бръкна в задния джоб на джинсите си и извади плик, смачкан и свит на две. Изпъна го и го постави на масата до дивана.

— Партньорът ми не знае това, което аз знам — каза тя. — Знам го само аз. Не съм го записала. — Потупа с пръст дясното си слепоочие. — Само тук е.

Тайната си, за нея говореше. Не я беше написала на компютър, който можехме да хакнем, нито в имейл, който да прихванем. Съхраняваше я на единственото място, където напредничавата ни технология не можеше да проникне — своя ум.

— И аз не знам онова, което знае партньорът ми — рече тя.

Така. Отдели себе си от партньора си. Всеки от двамата, казваше ми тя, държи част от пъзела. Всеки от тях бе незаменим.

— Разбирам, значи имам нужда и от двамата — казах. — Съобщението ви от понеделник беше съвсем ясно в това отношение.

— И тази вечер ще бъдете сам.

— Да. И това стана ясно от съобщението ти.

Кимна, сякаш сме постигнали някакво споразумение.

— Откъде знаеш за „Тъмните векове“? — попитах отново.

Сведе поглед. Взе снимка от масата до дивана; на нея с дъщеря ми слизахме от президентския хеликоптер на път към Белия дом.

— Помня първия път, когато видях хеликоптер — каза тя. — Бях момиченце. По телевизията беше. В Дубай се откриваше някакъв хотел. „Мари-Посейдон“, така се казваше. Онзи… величествен хотел на брега на Персийския залив. Имаше… за хеликоптери, как се казваше…?

— Площадка за хеликоптери, да — помогнах й. — Съоръжение на покрива, където могат да кацат машините.

— Точно, да. Хеликоптерът кацна на покрива на хотела. Помня как си мислех, че тези хора могат да летят, да правят… каквото поискат.

Зачудих се защо ми разказва за хотелите в Дубай и хеликоптерите. Може би просто от нерви само си дърдореше. Приближих се към нея. Тя се обърна, остави снимката и се стегна.

— Ако не изляза оттук — заяви тя, — никога няма да видите партньора ми. Няма как да спрете заплахата.

Вдигнах плика от масата. Беше съвсем лек, обикновен. През хартията от вътрешността му прозираше цвят. Тайните служби вероятно го бяха прегледали, проверили за съмнителни вещества и подобни заплахи.

Тя се отдръпна, остана напрегната, все още очакваше правителствените агенти да се втурнат през вратата и да я завлекат в зала за разпит, подобна на тези в Гуантанамо. Ако мислех, че ще е от полза, на мига бих я пратил в такава зала за разпит. Но тя беше подготвила всичко така, че да не мога да го направя. Тази млада жена беше успяла да постигне нещо, което се удаваше на малцина.

Беше ме принудила да играя по нейните правила.

— Какво искате? — попитах. — Защо правите всичко това?

За пръв път изражението й на стоик се пропука, изви устни, но нямаше вид на мъченица.

— Само президентът на тази страна може да зададе такъв въпрос.

Поклати глава, а лицето й отново си върна непроницаемото изражение.

— Ще разберете защо. — Тя кимна към плика в ръката ми. — Довечера.

— Явно трябва да ви се доверя — казах.

Като чу думите ми, тя ме погледна с повдигнати вежди и блеснали очи.

— Не ви ли убедих?

— Постигнахте много, но не успяхте да ме убедите напълно.

Измери ме с очи, погледът й беше уверен и дързък, сякаш казваше, че ще съм пълен глупак, ако я обвиня в блъфиране.

— Тогава решавайте — отсече тя.

— Почакайте — опитах се да я спра, щом се запъти към вратата и посегна към дръжката.

Тя настръхна, замръзна на място. Без да отмества очи от вратата, без да ме поглежда, каза:

— Ако не ми позволите да си тръгна, никога няма да видите партньора ми. Ако ме следят, никога няма да видят парт…

— Никой няма да ви спира — уверих я. — Никой няма да ви следи.

Остана неподвижна, с ръка на дръжката. Мислеше. Спореше със себе си. За какво — не знаех. Не знаех толкова много неща.

— Ако нещо се случи с партньора ми — каза тя, — страната ти е пепел.

Завъртя дръжката и излезе. След миг вече я нямаше.