Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Все още няма пет, сър. Ще се появи.

— Не съм сигурен — отговорих, докато крачех. — Не може да си сигурен. Обади се.

Преди да успее, телефонът й иззвъня. Каролин отговори.

— Да, Алекс… тя, добре… сама ли е?… Да, добре, направи необходимото… да, но побързай.

Свали телефона и ме погледна.

— Тук е, сър. Претърсват я.

Загледах се през прозореца към навъсеното небе, всеки момент щеше да завали.

— Какво ли ще ни каже, Кари?

— Де да знаех, сър. Ще гледам на мониторите.

Според дадените ми указания трябваше да се срещна с нея насаме, никакви изключения не се допускаха. Затова щях да съм сам — физически — в Овалния кабинет, заедно с моята гостенка. Но Каролин трябваше да наблюдава на екран от зала „Рузвелт“.

Не ме свърташе, не знаех къде да дяна ръцете си. Стомахът ми свирепо се бунтуваше.

— Боже, не съм бил така нервен от… — не довърших. — Толкова нервен никога не съм бил.

— Не ви личи, сър.

Кимнах.

— И на теб.

Каролин никога не показваше слабост. Не й беше в стила. И сега това нейно качество ми подейства успокояващо, защото само на нея можех да разчитам.

Тя бе единственият човек в правителството на САЩ освен мен, който знаеше за срещата.

Каролин излезе. Застанах при бюрото си и зачаках Джоан да отвори вратата и да въведе посетителката.

Минаващите минути ми се сториха цяла вечност, часовникът едва-едва се движеше. Накрая Джоан отвори вратата.

— Господин президент — каза тя.

Кимнах. Започваше се.

— Покани я — казах.

Момичето влезе, носеше работни ботуши, скъсани джинси и сива тениска с дълги ръкави и надпис ПРИНСТЪН. Беше кожа и кости, с дълга шия, изпъкнали скули и тесни, раздалечени очи, които говореха за източноевропейски произход. Косата й беше подстригана според мода, която никога нямаше да разбера — от дясната й страна я носеше по войнишки късо, а от другата стигаше до костеливите й рамене. Съчетание от модел на Келвин Клайн и изпаднала пънкарка.

Огледа кабинета, но не по начина, по който го правят хората, които влизат за пръв път в него. Те го възприемат с всичките си сетива, поглъщат атмосферата му, жадно оглеждат портретите и украсите, дивят се на президентския стол, на бюрото „Резолют“ [8] Бюрото „Резолют“ е подарък, направен от кралица Виктория на президента Ръдърфорд Хейс през 1880 г., и е било използвано от седем президенти на САЩ. — Бел. прев. .

Тя не направи нищо подобно. В очите й, зад непроницаемото изражение, се четеше само чиста ненавист. Мразеше мен, този кабинет, всичко, което олицетворявахме.

Личеше и че е напрегната, беше нащрек — чудеше се дали някой няма да скочи към нея, да й щракне белезниците, да й нахлузи качулка. Отговаряше точно на описанието, което получих. Даде на портиера името, което очаквахме. Тя беше. Но въпреки това ми трябваше потвърждение.

— Кажете думите — подканих я.

Вдигна вежди. Не се изненада.

— Кажете ги.

Завъртя очи.

— Тъмни векове [9] Название на Ранното средновековие, обхващащо периода V–X век. Съвременната историческа наука отхвърля това схващане за тази епоха. — Бел. прев. — каза тя, натъртвайки на м, сякаш думите бяха отрова на езика й. Силният й акцент несъмнено беше източноевропейски.

— Откъде ви е известен изразът?

Поклати глава и цъкна с език. Нямаше да ми отговори.

— Вашите… Тайни служби… не ме харесват — каза.

— Задействали сте детекторите за метал.

— Все така… става. Онези… Как беше думата? От бомбите… шарп… онези…

— Шрапнели — помогнах й. — Части от бомба. Получават се при експлозия.

— Точно, да. — Потупа се по челото. — Казаха ми, че два… сантиметра вдясно… и нямало да се събудя.

Пъхна и провеси пръст в гайката на джинсите си. В очите й се четеше агресивност, предизвикателност.

— Искате ли да знаете… Какво направих, за да получа шрапнелите?

Предположих, че са свързани с военен удар, извършен по заповед на американския президент — може би от мен — в някоя далечна страна. Всъщност не знам почти нищо за тази жена. Не знам истинското й име, нито откъде е. Не знам какви са мотивите й или планът й. След като преди четири дни в понеделник се свърза с мен за пръв път — чрез посредник, — тя се покри и макар всячески да се постарах, не научих нищо за нея. Не знаех нищо сигурно за нея.

Но имах изключително сериозни основания да вярвам, че тази млада жена държи в ръцете си съдбата на свободния свят.

— Водех моя… братовчед… на литургия, когато удари ракетата — обясни тя.