Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Кой стои зад това, Ерика? Иран? Йемен? Работа на вътрешни хора ли е?

— Не е ясно, сър. Не знаем. Неправителствените организации за защита на човешките права твърдят, че не е имало никакъв заговор за убийство, че това е само извинение, с което да отстранят още от политическите противници на краля. Знаем, че част от богатите, но почти лишени от влияние членове на кралската фамилия също са били отстранени. По тези места се задават тежки времена.

— Помагаме ли?

— Предложихме помощ. Засега не са я приели. Положението е… напрегнато.

В голяма част от Близкия изток цареше смут. Докато се справях с проблема у дома. А точно в този момент нестабилността беше последното, от което имах нужда.

В два и трийсет, отново в Овалния кабинет, говорех по телефона:

— Госпожо Копеки, синът ви е герой. Изключително високо ценим службата му за страната. Моля се за вас и вашето семейство.

— Той обичаше… обичаше страната си, президент Дънкан. — Гласът й трепереше. — Вярваше в мисията си.

— Сигурен съм, че той…

— Аз не — прекъсна ме тя. — Не знам защо все още трябва да сме там. Не могат ли онези хора сами да решат как да управляват глупавата си страна?

Отгоре светлините премигнаха за кратко. Какво им стана на тези лампи?

— Разбирам, госпожо Копеки — казах.

— Наричайте ме Маргарет, всички ми казват така. Може ли да ви наричам Джон?

— Маргарет — казах на жената, която наскоро беше изгубила своя деветнайсетгодишен син — може да ме наричате както решите.

— Знам, че се опитвате да ни измъкнете от Ирак, Джон. Но се постарайте повече. Да се махаме оттам.

Три без десет, в Овалния кабинет с Дани Ейкърс и Джени Брикман, моя съветник по политическите въпроси.

Влезе Каролин и ме погледна, поклащайки предупредително глава — все още никакви новини, никаква промяна.

Трудно беше да се съсредоточа върху каквото и да било друго. Но нямах избор. Светът нямаше да спре заради заплахата.

Каролин се присъедини към нас и седна.

— Това е от Министерството на здравеопазването и социалната политика — каза Дани.

Днес обаче не бях в настроение за докладите на министъра на здравеопазването, исках да съкратя времето за несъществени въпроси, затова накарах Дани да обобщи написаното.

— Проблемът е с „Медикейд“ [7] Осигурителна програма в САЩ, която работи на щатско и федерално ниво и предоставя помощ при медицинските разходи на определени граждани. — Бел. прев. — подзе Дани, — засяга Алабама. Помниш ли, че Алабама беше един от щатите, които отказаха разширяване на „Медикейд“ въз основа на Закона за достъпна здравна грижа?

— Помня.

Каролин скочи от мястото си и се втурна към вратата, която се отвори, щом тя стигна до нея. Секретарката ми Джоан държеше бележка.

Дани млъкна вероятно защото беше забелязал изражението на лицето ми.

Каролин прочете бележката и ме погледна.

— Трябва да дойдете в Кризисната зала, сър — каза тя.

Ако беше това, от което се страхувахме, щяхме да го чуем заедно за пръв път.

Седем минути по-късно с Каролин влязохме в Кризисната зала.

Веднага разбрахме: не беше това, от което се страхувахме. Атаката все още не беше започнала. Пулсът ми се успокои. Не бяхме тук за забавление и игри, но не ставаше дума и за кошмара. Все още.

В залата се събрахме аз, вицепрезидентът Кати Бранд, съветникът ми по националната сигурност Брендан Мохан, председателят на Комитета на началник-щабовете адмирал Родриго Санчес, секретарят по отбраната Доминик Дейтън, секретарят по вътрешната сигурност Сам Хейбър, директорът на ЦРУ Ерика Бийти.

— Намират се в град, наречен Ал Байда — съобщи адмирал Санчес. — Централен Йемен. Не са в центъра на бойните действия. Саудитската коалиция е на по-малко от сто километра.

— За какво са тези две срещи? — попитах.

Ерика Бийти от ЦРУ отговори:

— Не знаем, господин президент. Но Абу Дик оглавява военните операции на „Ал Шабааб“, а Ал Фадхли е военен командир на АКАП. — Тя вдигна вежди.

Главнокомандващите на сомалийските терористи и „Ал Кайда“ на Арабския полуостров се срещат.

— Кой още присъства?

— Изглежда, Абу Дик е пристигнал с малък антураж — каза тя, — затова пък Ал Фадхли е довел семейството си. Винаги го прави.

Така. Взел е семейството си, за да не бъде лесна мишена.

— Колко са?

— Седем деца — каза тя. — Пет момчета, две момичета. На възраст от две до шестнайсет. И съпругата му.

— Кажете ми точно къде се намират. С прости думи, а не с географски термини.