Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Тогава с какво сме по-различни? — попитах. — Излиза, че не сме по-добри, нали? Тях не ги е грижа за децата ни, затова и ние да не се грижим за техните, така ли?

Кати вдигна ръка.

— Не, сър, не казвам това. Те умишлено превръщат цивилните в мишени. Ние не го правим. Само когато нямаме друг изход. Провеждаме насочен военен удар срещу водач на терористи, не срещу случайно избрани за цели цивилни и деца.

Това е разумен довод, така е. Но терористите, с които се борехме, не виждаха разликата между военен удар, провеждан от Съединените щати, и тези, които сами осъществяват. Те не можеха да ни обстрелват с ракети от дронове. Не можеха да победят армията ни, военновъздушните ни сили. Вместо това взривяваха и нападаха цивилни цели и за тях това беше насочен военен удар.

Различни бяхме, така ли? Не планирахме ли да извършим военен удар, за който знаехме, че ще убие невинни деца? Неочакваните последствия са едно на ръка. Този път знаехме резултата, преди да започнем.

Род Санчес погледна часовника си.

— Обсъждането може да приключи всеки момент. Надали още дълго ще останат заедно…

— Така е, това вече го казахме — рекох. — Чух го и първия път.

Сведох глава и затворих очи, изключих останалите в стаята. Разполагах с екип от изключително компетентни, добре обучени професионалисти, които ме съветваха. Но решенията взимах сам. Създателите на тази страна имаха причина да поставят военните под командването на гражданите. Защото невинаги става дума за военна ефикасност. Става дума и за политика, за добродетели, за онова, което защитаваме като нация.

Как да убия седем деца?

Не убиваш деца. Убиваш двама терористи, които заговорничат как да избият следващите невинни цивилни. Ал Фадхли убива децата си, като се крие зад тях.

Така е, но това са само думи. Изборът е мой. Ще живеят или ще умрат в зависимост от решението ми. Как един ден ще се изправя пред Създателя и ще оправдая смъртта на тези деца?

Не са само думи. Не предприемеш ли действия, значи ги възнаграждаваш за страхливата им тактика.

Но това е без значение. Тук става дума за седем невинни деца. Не защитават ли това Съединените щати?

Защо обаче тези толкова високопоставени терористи се срещаха очи в очи? За пръв път се случваше. Сигурно планираха нещо голямо. По-мащабно от смъртта на седем деца. Да ги спра сега означаваше да предотвратя нападение. Мрежа, която спасява човешки живот.

Отворих очи. Поех дълбоко дъх, чаках сърцето ми да се успокои. Не се случи. Ритъмът му се ускори.

Знаех отговора. Знаех от самото начало отговора. До този момент не бях търсил отговор. Търсех оправдание.

Забавих се още миг и прошепнах молитва. Помолих се за децата. Помолих се един ден никой президент да не е принуден да взима такова решение.

— Бог да ни е на помощ — казах. — Разрешавам удара.

Върнах се в Овалния кабинет заедно с Каролин, докато часовникът агонизиращо бавно наближаваше пет. Не разговаряхме. Много работещи мъже и жени очакваха с нетърпение пет часа в петък, защото това означаваше край на работната седмица, начало на така необходимата почивка и време със семейството.

Но през последните четири дни с Каролин градяхме планове точно за този ден и час, без да знаем дали ще става дума за началото или края на нещо, или и за двете.

Миналия понеделник малко след обяд позвъниха на личния ми мобилен. С Каролин си приготвяхме сандвичи с пуешко в кухнята. Вече знаехме, че над нас е надвиснала опасност. Не бяхме наясно с мащаба на заплахата. Нямахме представа как да я спрем. Мисията ни в Алжир вече се беше провалила по зрелищен начин и цял свят разбра за провала. Сулиман Синдурук остана на свобода. Целият ми екип по национална сигурност беше призован да свидетелства на следващия ден, вторник, пред комисията.

Но когато оставих сандвича си и отговорих на позвъняването, заварило ме в кухнята, всичко се промени. Динамиката на събитията се ускори. За първи път имах искра надежда. Но и бях изплашен като никога досега.

— Пет следобед източно време, петък, единайсети май — казаха ми по телефона.

И с наближаването на петък, единайсети май, пет следобед, вече не мислех за седемте невинни деца в Йемен, които бяха загинали под купища пепел и отломки заради взетото от мен решение.

Сега се чудех какво, по дяволите, ще се случи в нашата страна и как най-добре да се справя с опасността.

— Къде е тя? — промърморих.