Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Останах сам с плика. Нямах друг избор, освен да я пусна. Никакъв избор нямах. Не можех да рискувам единствената възможност, която имах. Приех да й вярвам. Приех, че всичко, което казва, е истина. Почти сто процента сигурен бях и процентите нямаше как да са повече от „почти сто“.

Отворих плика, който щеше да ми каже къде ще се състои следващата среща довечера. Прехвърлих в ума си всичко, което се случи. Толкова малко беше. Не беше казала нищо съществено.

Постигна две неща, осъзнах. Първо ми предаде този плик. И второ, искаше да провери дали може да ми се довери, дали ще я пусна да си тръгне.

Отидох да седна на дивана. Не откъсвах поглед от плика, мъчех се да намеря нишка в думите й, за която да се уловя. Опитвах се да мисля с няколко хода напред в шахматната игра.

На вратата се почука и влезе Каролин.

— Издържах изпита, на който ме подложи — осведомих я аз.

— Такава беше идеята — каза тя. — И да получите това — кимна към плика в ръката ми.

— Въпросът е дали тя издържа моя изпит. Откъде да знам дали казва истината?

— Мисля, че да, сър.

— Защо?

Над нас лампите отново премигнаха, кратък токов удар. Каролин погледна нагоре и изруга тихо. Още една задача, за която трябваше да се погрижи наред с другите.

— Ти защо й имаш доверие? — попитах.

— Причината, поради която се забавих няколко минути, преди да вляза, сър. — Тя посочи телефона. — Току-що позвъниха от Дубай. Имало е инцидент.

Инцидент в Дубай.

— С хеликоптер?

Тя кимна.

— Хеликоптер се е взривил при кацането на площадката на хотел „Мари-Посейдон“.

Вдигнах ръка към лицето си.

— Проверих времето, сър. Случило се е, след като е влязла в Овалния кабинет. Няма как вече да е знаела за катастрофата.

Смъкнах се пак на дивана. Изпълнила беше и третата си цел. Показа ми, че не се шегува.

— Добре — прошепнах. — И аз й вярвам.

Горе в президентския апартамент отворих едно от чекмеджетата на скрина. В него имаше само един предмет: снимка на Рейчъл. Имах купища нейни снимки из жилището, на които тя беше изпълнена с живот, щастлива, вдигнала чаша към камерата, в прегръдка или засмяна. Тази снимка беше само за моите очи. Направих я седмица преди да почине. Лицето й, само кожа и кости, беше на петна от лекарствата; от косата й бяха останали отделни кичури. Снимката би се сторила страшна на повечето хора — Рейчъл Карсън Дънкан в най-лошия си вид, най-накрая предала се пред безжалостната болест. Но за мен това беше най-хубавата снимка на Рейчъл, на нея тя беше най-силна, най-красива — с усмивка в очите, спокойна и изпълнена с решимост.

В този момент битката вече беше приключила. Беше въпрос на време, така ни казаха — месеци или седмици. Оказаха се шест дни. И тези шест дни не бих заменил за никои други в живота си. Говорихме за всичко, което беше важно за нас, за любовта ни. За страховете ни. За Лили. За Бог. Четяхме Библията, молехме се, смеехме се и плачехме, докато сълзите ни не пресъхнаха. За пръв път изживявах толкова истинска близост, така пречистваща. За пръв път се чувствах толкова неотделима част от друг човек.

„Нека те снимам“, бях й прошепнал.

Отначало понечи да възрази, но разбра: исках да запомня този момент, защото в него я обичах най-силно.

— Сър — каза Каролин Брок, докато леко потропваше по вратата.

— Да, знам.

Поставих пръсти на устните си, после ги допрях до снимката на Рейчъл. Затворих чекмеджето и вдигнах поглед.

— Да вървим — казах, облечен в обикновените си дрехи и с малка чанта на рамо.

Алекс Тримбъл наведе глава, стиснал челюсти неодобрително. Най-лошият кошмар за един шеф на Тайните служби в този момент се превръщаше в действителност за Алекс. Можеше да се успокоява с факта, че изпълнява мое нареждане, и затова нямаше друг избор, освен да ме пусне.

— Отдалече? — попита той. — Изобщо няма да ни виждате.

Усмихнах му се така, че да прочете отказа по лицето ми.

Алекс беше с мен, откакто ми назначиха охрана по време на първичните избори, докато бях губернатор и хранех смътни въжделения за номинация. Едва след първия голям дебат, когато проучванията започнаха да показват високия ми рейтинг и ме поставиха сред първите трима кандидати зад водещия претендент Кати Бранд, ми назначиха охрана. Не знаех как Тайните служби разпределят назначенията си, но мислех, че понеже съм само непредвидената изненада сред кандидатите, няма да получа най-добрите и най-умните. Алекс обаче все ми повтаряше: „Господин губернатор, мен ако питате, вие сте президентът“, беше организиран и дисциплиниран. Екипът му се страхуваше от него, така както новобранците се боят от сержантите си. И както му казах, след като го направих шеф на охраната на Белия дом, никой не ме уби, така че явно си беше свършил работата.