Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Може да се криех и това съвсем не беше игра, положението беше изключително сериозно, но не можех да отрека леката тръпка на свобода, която почувствах, докато се движех сред хората, без да ме забелязват. Повече от десет години бяха минали, откакто бях стъпвал на публично място, без да съм обект на внимание, без да усещам как ме снимат във всеки момент, без да виждам десетки хора, които очакват да се приближа към тях да се ръкувам, да ги поздравя набързо, да поискат снимка с мен, услуга или дори задълбочен разговор за политика.

Както ми бяха обещали, колата беше четвъртата вляво, безличен седан, по-стар модел, сребрист, с регистрационен номер от Вирджиния. Извадих дистанционното и натиснах бутона за отключване, но задържах твърде дълго, затова вратата се заключи и се чу пиукане. Отвикнал бях. От десет години някой друг ми отваряше вратата.

Зад волана се почувствах като излязъл от машина на времето, пренесен в бъдещето от тази тайнствена измишльотина. Нагласих седалката, запалих двигателя и натиснах веднъж газта, включих на задна скорост и се обърнах да погледна назад, опрял ръка на седалката на пасажера. Докато бавно излизах от мястото, колата започна да пиука все по-настойчиво. Натиснах спирачките и видях жена, която минаваше зад колата на път към нейната. Щом мина, пиукането спря.

Нещо като радар, технология, предотвратяваща сблъсъка. Погледнах към таблото и забелязах камера за обратно виждане. За да мога да карам на заден, докато гледам напред, като следя екрана? Преди десет години нямаше такива, моята кола със сигурност нямаше.

Потеглих към изхода на гаража, платната бяха удивително тесни, завоите — остри. Отне ми няколко минути, преди да свикна наново, твърде рязко давах газ и колата подскачаше напред, твърде отривисто натисках спирачките, сякаш отново бях на шестнайсет и изкарвах очукания шевролет за хиляда и двеста долара от паркинга на магазина за нови и употребявани коли на Лудия Сам.

Наблюдавах автомобилите на платното пред мен, които напускаха гаража. Вратата автоматично се отваряше с наближаването на всяка кола. Нямаше никаква нужда шофьорът да отваря прозореца, за да притисне карта към някакъв скенер или някакво друго устройство. Дори не се бях сетил да предвидя подобна ситуация.

Когато дойде моят ред, вратата се отвори. Бавно минах през рампата, приближих дневната светлина, като внимавах за минувачи, после на улицата се включих в движението.

Трафикът беше натоварен, затова инстинктът ми да натисна газта и да почувствам тази временна независимост бе потиснат от задръстванията на всяко кръстовище. Погледнах през предното стъкло към покритото с облаци небе, надявах се да не завали.

Радиото. Натиснах бутон да го включа — нищо не се случи. Натиснах друг — същото. Натиснах трети и звукът от него гръмна в купето и мина през мен като вълна. В предаването двама души спореха и се прекъсваха дали президентът Джонатан Дънкан е извършил нарушение, което да налага отстраняването му от поста. Натиснах същия бутон, намалих го и се съсредоточих върху шофирането.

Замислих се накъде съм се запътил, за човека, с когото щях да се срещна, и в ума ми нахлуха спомени…

С ръце на гърба професор Уейт се разхождаше пред катедрата на аудиторията.

— Каква е обосновката за възражението на съдия Стивънс? — Върна се на катедрата, прегледа списъка си с имена. — Господин… Дънкан?

Вдигна поглед към мен.

Мамка му. Бях натъпкал устатата си с тютюн за дъвчене, за да остана буден, след като цяла нощ бях подготвял домашното си. Бях прегледал само отгоре-отгоре случая за днес. В края на краищата в аудиторията имаше стотина студенти и аз бях само един от многото, затова почти нямаше вероятност да ме изпитат. Само че в този ден късметът ми изневери. Спипаха ме неподготвен.

— Съдия Стивънс… Не е съгласен с мнозинството, защото… с… — Запрелиствах страниците и усещах как лицето ми пламва.

— Добре, сър, господин Дънкан, възраженията обикновено означават несъгласие.

Из залата се чуха притеснени хихикания.

— Да, сър, той… той не е съгласен с направеното от мнозинството тълкуване на Четвъртата поправка…

— Май не сте много наясно. Бъркате възражението на съдия Стивънс с възражението на съдия Брендан, господин Дънкан. Във възражението на съдия Стивънс Четвъртата поправка е само спомената.

— Ами да, объркал съм се… имам предвид…