Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Сега вече сте на прав път, господин Дънкан. Госпожице Карсън, ще бъдете ли така добра да спасите господин Дънкан от неговото объркване?

— Възражението на съдия Стивънс стъпва на принципа, че Върховният съд не бива да се намесва в решенията на щатски съд, това би означавало промяна в обхвата на действие на федералната Конституция.

Прочутият професор Уайт за пръв път ме взимаше на мушка, това беше едва четвъртата ми седмица в Юридическия факултет на Университета на Северна Каролина. Погледнах в другата част на залата, към жената на третата редица, която говореше, и си помислих: „За последен път се явяваш в час неподготвен, глупако“.

След това вперих поглед в момичето, което седеше на третата редица, говореше уверено и почти без никакво притеснение. „… Тук става дума за долната граница, а не за горната в обхвата на федералната Конституция, и ако съществува адекватно и независимо щатско законодателство, което да обосновава решението…“

Имах чувството, че са ми изкарали въздуха.

— Коя… е тя? — прошепнах на Дани, който седеше до мен. Дани караше трета година и познаваше почти всички.

— Рейчъл — шепнешком ми отговори той. — Рейчъл Карсън. Трети курс право. Тя ме победи в конкурса за главен редактор на правното списание.

— Знаеш ли нещо повече за нея?

— Питаш дали има приятел? Нямам представа. Ти обаче направи невероятно първо впечатление.

Когато лекцията свърши, сърцето ми още биеше бясно. Скочих от мястото си и се втурнах към вратата, надявах се да я настигна в коридора сред морето от студенти.

Късо подстригана кестенява коса, джинсов жакет…

— … Рейчъл Карсън… Рейчъл Карсън…

Там. Видях я. Проправих си път през множеството и я настигнах, когато се отделяше от основния поток студенти и се насочваше към една от вратите.

— Ей — извиках колебливо. Този треперещ гласец мой ли беше?

Тя се обърна и ме погледна със зелените си очи, извила вежди. Най-финото, изваяно лице, което бях виждал.

— Здрасти… — каза тя несигурно, мъчейки се да си спомни кой съм.

— Ами. Здрасти. — Метнах раницата си на рамо. — Аз, ами, исках само да ти благодаря, ами, сещаш се, че ме спаси преди малко.

— О, няма проблем. Ти си първи курс, нали?

— Виновен.

— На всички се случва — каза тя.

Поех дъх.

— Такова, ами, какво ще… Имам предвид… какво, ами, ще правиш сега?

Какво по дяволите ми ставаше? Бях преминал през всички обучения, назначени от сержант Мелтън; бях заливан с вода при мъчения, пребиван, разпъван, убиван в тренировъчни екзекуции от Иракската републиканска гвардия. И изведнъж не можех да вържа и две думи?

— Сега ли? Ами, аз… — кимна. Едва тогава забелязах къде се е канела да влезе: дамската тоалетна.

— О, ще…

— Е, да…

— Ами тогава трябва…

— Трябва ли? — развесели се тя.

— Да, имам предвид, не е добре… да стискаш или… имам предвид… щом трябва да отидеш, трябва да отидеш, нали?

Как така се бях побъркал напълно?

— Правилно — каза тя. — Така че, беше ми приятно.

Чух смеха й от другата страна на вратата.

Седмица след като я бях видял за пръв път, не спирах да мисля за нея. Порицавах се: първата година в правния е годината да залягаш, да се докажеш, момче. Но независимо колко упорито се опитвах да се съсредоточа върху условията да бъдеш съден в определен щат, формулировката на престъпна небрежност или изискването за пълно приемане на договор в търговското право, това момиче, което седеше на третата редица в лекцията ми по федерално избирателно право, непрекъснато изникваше в ума ми.

Дани ми донесе сведенията от разузнавателната си мисия: Рейчъл Карсън беше от малко градче в западната част на Минесота, беше учила в Харвард, след което беше спечелила стипендия за Юридическия факултет на Северна Каролина. Беше главен редактор на правното списание, първа по успех в курса си и я очакваше работно място в организация с идеална цел, която осигуряваше правна помощ на бедни. Беше красива, но притеснителна. Не беше много общителна, поддържаше връзка с по-големите студенти, онези, които не идваха в университета направо от колежа.

„Добре, мамка му — бях си помислил. — И аз не идвам направо от колежа.“

Най-накрая събрах смелост и я открих в библиотеката, седнала на дълга маса с няколко приятели. Помислих си, че идеята ми е много лоша. Краката ми обаче не ме слушаха и неочаквано цъфнах до нея.