Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Взех ги.

— На Рейчъл — казах.

Когато болестта на Рейчъл напредна, тя се притесняваше, че всички я съжаляват. Затова когато я посещаваха приятели, тя разведряваше обстановката. Предупреждавах гостите с думите „Днес Рейчъл изобщо не прилича на себе си“. Влизаха в стаята и я виждаха в леглото с очилата на Граучо. Понякога слагаше клоунски нос. Имаше и маска на Ричард Никсън и при вида й хората избухваха в смях.

Такава си беше Рейчъл, точно такава. Винаги се притесняваше за всички други, но не и за себе си.

— Както и да е — Манди пресече възможността настроението съвсем да помръкне, — не се притеснявай за веждите си. Само малко ги удебелих. Ще се изненадаш колко променят външния вид. Очите и веждите.

Седна рязко на стола и ме огледа.

— Да ти кажа честно, момче, с тази брада, дето си пуснал, наполовина си спечелил битката. И каквато е огненочервена! Направо е като фалшива. Искаш ли да ти боядисам и косата, за да са в тон?

— Как не!

Поклати глава, продължаваше да оглежда лицето ми като лабораторен екземпляр.

— Косата ти не е достатъчно дълга, за да се позанимая с нея — промърмори повече на себе си, отколкото на мен. — Ако я среша наляво вместо надясно, нищо няма да постигна. Може да я срешим напред. — Постави ръце на косата ми, започна да я разресва с пръсти, разроши я. — Поне ще изглеждаш в крак с модата от това десетилетие.

— Ами ако си сложа бейзболна шапка? — предложих.

— А! — Тя се отдръпна. — Ами да, с шапка ще стане по-лесно. Дали? Шапка носиш ли си?

— Да — извадих от чантата си бейзболна шапка и си я сложих.

— Връщаме дните на нашата слава, а? Добре, така, с брадата, червената бейзболна шапка, веждите и… хм. — Закима. — Ключът са очите. — Тя посочи лицето си. Въздъхна. — Погледът ти е друг, скъпи.

— Какво искаш да кажеш?

— Откакто Рейчъл си отиде — уточни тя. — Погледът ти е друг. — Рязко сложи край на тези размишления. — Извини ме. Я да ти намерим някакви очила. Не носиш очила, нали?

— За четене, когато съм уморен.

— Стой така.

Отиде в дрешника си и се върна с правоъгълна кадифена кутия. Отвори я и показа около петдесет чифта слънчеви очила, всеки чифт лежеше върху малка издатинка.

— Боже, Манди.

— Взех ги назаем от Джейми. Когато снимахме продължението на „Лондон“ миналата година. Излиза тази Коледа.

— Чух за филма. Поздравления.

— Да, ами казах на Стивън, че ще е последен. Родни не си свали лапите от мен през цялото време на снимките. Но го удържах.

Подаде ми очила с дебели кафяви рамки. Сложих си ги.

— Хм — не одобри тя. — Свали ги. Виж тези.

Сложих си други.

— Не стават, ами тези?

— Целта ми не е да победя в моден конкурс.

Тя ме изгледа с каменно лице.

— Няма такава опасност, мили мой, довери ми се. Ето. — Подаде ми други. — Да, тези са.

Подаде ми отново чифт с дебели рамки, този път кафявото имаше червени отблясъци. Сложих си ги и лицето й грейна.

— Отиват на брадата ти — каза ми.

Направих физиономия.

— Недей, исках да кажа, че напълно променят тена на лицето ти. Ти си светъл. Тъмнорус и със светла кожа. Очилата и брадата изпъкват с наситено тъмночервено.

Станах и отидох до огледалото над тоалетката й.

— Отслабнал си — отбеляза Манди. — Никога не си бил пълен, но сега изглеждаш измършавял.

— Не ми прозвуча като комплимент.

Огледах се. Бях си аз, но разбрах какво имаше предвид с промяната на тена. Шапката, очилата и брадата. За пръв път си давах сметка до каква степен и лекото удебеляване на веждите може да промени вида на човек. Бях напълно преобразен и без свита от тайни агенти. Никой нямаше да ме познае.

— Знаеш ли, Джон, ще е хубаво да продължиш с живота си. Ти си само на петдесет. И тя искаше същото. Всъщност тя ме накара да й обещ…

Спря се, лицето й леко поруменя, погледът й заискри.

— Говорили сте с Рейчъл по темата, така ли?

Кимна, постави ръка на гърдите си, изчака миг, за да се разсеят емоциите.

— Каза ми, цитирам: „Не позволявай Джон да прекара сам живота си, воден от някакво сбъркано чувство за вярност“.

Рязко поех дъх. Тези думи — „сбъркано чувство за вярност“ — бяха точно думите, които неведнъж ми беше повтаряла. С тях тя отново оживя в стаята, сякаш усетих дъха й на лицето си, наклонила глава, какъвто навик имаше, когато искаше да каже нещо важно. Уханието й на ванилия, трапчинката на дясната й буза, бръчиците от смях покрай очите й…

Ръката й, вкопчила се в моята в онзи последен ден, гласът й — дрезгав от болкоуспокояващите, толкова слаба, но достатъчно силна да стисне ръката ми за последен път.