Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Старши сержант Кристофър Найт — отговори.

— Заповядай, сержант. — Подадох му пакет с храна. Напълних с вода купата за кучето, което я излочи до капка.

— За мен беше чест да се запознаем, сержант. Къде полагаш глава нощем?

— Приют през две улици. Повечето сутрини идвам тук. Хората са малко по-мили.

— Трябва да вървя, но ето, Крис, вземи това.

Извадих рестото от джоба си и му го дадох.

— Бог да те благослови — стисна ръката ми със силната ръка на войник.

Незнайно защо гърлото ми се сви. Посещавал бях клиники и болници, дал бях всичко от себе си да реформирам Отдела за работа с ветерани, но ето това не виждах — бездомните с посттравматично стресово разстройство, които не могат да си намерят работа.

Тръгнах по тротоара, извадих телефона си, за да запиша името му и адреса на кафенето, за да се погрижи някой за този човек, преди да е станало твърде късно.

Като него имаше хиляди. Обзе ме познато чувство — че способността ми да помогна на тези хора е едновременно огромна и ограничена. Човек се научава да живее с този парадокс. Ако не може, вторачването в ограниченията ще му попречи да направи най-доброто, на което е способен. Междувременно трябва да търси възможности да надделява над ограниченията, да прави всичко по силите си всеки ден. Дори в лошите дни винаги има възможност да се направи добро.

Две пресечки след сержант Найт се придвижвах в сенките от залязващото слънце и забелязах, че тълпата пред мен беше спряла. Подминах неколцина и стъпих на улицата, за да виждам по-добре.

Двама полицаи от охраната на вашингтонското метро се опитваха да повалят по очи някакъв мъж, тъмнокож младеж с бяла тениска и джинси. Младежът се съпротивяваше, опитваше се да освободи ръцете си, докато един от полицаите се мъчеше да му сложи белезници. Полицаите имаха оръжие и палки, но не ги използваха, поне не още. Двама или трима от хората на тротоара снимаха с телефоните си случващото се.

— На земята! По очи! — крещяха офицерите.

Младежът, когото арестуваха, тръгна надясно, препъвайки се, офицерите го последваха към улицата със спряно движение, блокирано от полицейска кола.

Инстинктивно направих крачка напред, след това се върнах. Какво щях да направя — да заявя, че съм президентът и че се заемам със случая? Можех само да зяпам или да си тръгна.

Нямах представа как се беше стигнало до този арест. Възможно беше този мъж да е извършил сериозно престъпление или да е отмъкнал нечия чанта, или просто е вдигнал кръвното на полицаите. Надявах се, че те само изпълняват своя дълг и предприемат съответните действия. Повечето полицаи даваха всичко от себе си през повечето време, знаех го. Знаех и че има лоши полицаи, точно както има лоши хора във всяка професия. И знаех, че има полицаи, които се мислят за добри полицаи, но — макар и подсъзнателно — щом видят чернокож с тениска и джинси, го възприемат за по-голяма заплаха от бял мъж, облечен по същия начин.

Огледах наблюдаващата сцената тълпа, хора от всички раси и с всякакъв цвят на кожата. Десет души могат да гледат едно и също нещо и да го възприемат по десет различни начина. Някои ще видят добрите полицаи, които си вършат работата. Други ще видят чернокож мъж, с когото се държат агресивно заради цвета на кожата му. Понякога е едното, друг път — другото. Понякога са и двете едновременно. Но независимо от това в ума на всеки от зрителите имаше един и същ въпрос: дали невъоръженият мъж ще се отърве без куршум?

Втора полицейска кола наближаваше по улицата, полицаите повалиха младежа, сложиха му белезниците и го изправиха на крака.

Пресякох и се запътих натам, закъдето бях тръгнал. Нямаше лесни решения на подобни проблеми, затова се опитах да следвам собствения си съвет — да осъзнавам ограниченията си и да не спирам да правя каквото мога, за да подобрявам положението. Указ, закон, който е на бюрото ми, речи, думи от моя амвон — всичко това, представено с правилния тон, ни движи в правилната посока.

Но тази битка беше стара като човечеството: ние срещу тях. Във всяка епоха отделни хора, семейства, родове и нации са решавали въпроса „Как да се отнасяме с онези, които не са като нас?“. В Америка расизмът е наше старо проклятие. Но има и други проблеми, които ни разделят — религия, имиграция, сексуална ориентация. Понякога стратегията „онези“ е наркотик, който подхранва звяра в нас. Твърде често тези, които тръгват на нож срещу „онези“, надделяват над призивите да си спомним, че „ние“ можем да живеем и да работим заедно. Умовете ни са работили твърде дълго по този начин. Може би винаги така ще работят. Но не бива да се отказваме да опитваме. Това е постоянната мисия, която са ни завещали Бащите основатели на нацията — да се стремим към „по-съвършен съюз“.