Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Поклати глава и на лицето й бавно изгря усмивка.

— Леле, леле — каза. — Бакенбарди, занемарена външност — добави тя, докато ме целуваше по страните. — Много изпаднало. Е, стига си стърчал като бездомен, влизай.

Уханието й, ароматът на жена, ме обгърна. Рейчъл не беше много по парфюмите, но душгелът й и лосионът й за тяло — или както там наричат кремовете, лосионите и сапуните — бяха с аромат на ванилия. Докато съм жив, никога повече няма да доловя това ухание, без в мислите ми да изникне образът на голото рамо на Рейчъл и да си представя нежната й шия.

Казват, че няма наръчник как да преодолееш смъртта на съпруг или съпруга. Това е още по-вярно, когато оцелелият съпруг е президент, а адът е на път да се разтвори, защото нямах време да скърбя. Чакаха ме твърде много решения, постоянни заплахи за сигурността, които — забравени дори за миг — можеха да имат катастрофални последици. Когато Рейчъл навлезе в последния етап от болестта си, наблюдавахме Северна Корея, Русия и Китай по-отблизо от всякога, защото знаехме, че ръководителите на тези страни търсят слабото място на Белия дом. Обмислях временно да се оттегля от поста — Дани дори подготви документите, — но Рейчъл не позволи. Тя беше решила, че болестта й няма да доведе до прекъсване на моето президентство. За нея това беше важно, настояваше с упоритост, която така и не обясни, а аз не разбрах напълно.

Три дни преди Рейчъл да почине — по това време се бяхме върнали в Роли, за да може тя да умре у дома, — Северна Корея проведе изпитания на междуконтинентална балистична ракета в международни води и наредих самолетоносач да се насочи към Жълто море. В деня, в който я погребахме, докато стоях над гроба й, уловил ръката на дъщеря си, в посолството ни във Венесуела терорист камикадзе извърши атентат и светкавично се озовах в кухнята ни с генерали и хората от екипа за национална сигурност, за да обсъдим възможността за ответен удар.

В краткосрочен план вероятно справянето с личната загуба е по-лесно, когато светът, който те заобикаля, постоянно изисква вниманието ти. Отначало си твърде зает, за да тъгуваш и да си самотен. После истината се стоварва върху теб — изгубил си любовта на своя живот, дъщеря ти е останала без майка, а на една прекрасна жена е отнет шансът да изживее дълъг и щастлив живот. И си благодарен за ангажиментите в работата си. Но имаше моменти на огромна самота, макар да бях президент. Никога преди не я бях усещал. Взимал съм поредица тежки решения през първите две години като президент, много пъти единственото, което ми е оставало, е да се моля да съм се обадил на точния човек, моменти, в които е без значение колко помощници имам, защото решението е мое и само мое. Но никога не се бях чувствал сам. Рейчъл неизменно беше до мен, винаги разчитах на откровеността й за начина, по който взимам решенията, казваше ми да правя възможно най-доброто, а когато всичко свършваше, ме прегръщаше.

Рейчъл все така ми липсваше, както съпругата липсва на един мъж. Тази вечер ми липсваше свръхестественият й усет кога да ме порицае и кога да ме подкрепи, да ме убеди, че независимо от всичко краят ще е добър.

Никога няма да има втора Рейчъл. Знаех го. Но ми се искаше да не бъда непрекъснато сам. Рейчъл искаше да обсъдим какво ще се случи, след като тя умре. Шегуваше се, че ще бъда най-търсеният ерген на планетата. Може би. Точно сега се чувствах като най-объркания кретен, който ще разочарова всички.

— Питие? — попита през рамо Манди.

— Няма време. Няма да се бавя.

— Честно казано, не разбирам защо ти е притрябвало такова нещо. Но съм готова. Да се залавяме.

Последвах я в апартамента й.

— Чувствам се странно — признах.

— Добре се справяш — прошепна Манди. — За пръв път ли ти е?

— Да. И се надявам да е за последен.

— И за двама ни ще е по-приятно — каза тя, — ако спреш да се оплакваш. За Бога, Джон, изтезавали са те в Багдад, а такова нещо да не можеш да понесеш?

— При теб всеки ден ли е така?

— В повечето. Сега стой… мирен. По-лесно е.

За нея може и да беше. Опитах се да седя спокойно на розовия стол в гардеробната на Манди, докато тя очертаваше с молив веждите ми. Куфарчето за гримове от дясната ми страна беше пълно с тубички, шишенца, четки, пудри, кремове и фондьотен във всевъзможни размери и цветове. Приличаше на сцена от евтин филм за вампири и зомбита.

— Само недей да ме докарваш като Граучо Маркс.

— Няма, няма — успокои ме Манди. — Като отворихме дума… Протегна ръка, бръкна в чантата си и ми показа какво извади — очила като на Граучо Маркс, гъсти вежди и мустаци.