Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Завих и вятърът ме връхлетя. Погледнах към покритото с пепеляво-сиви облаци небе.

Докато вървях към края на улицата, към бара на ъгъла, се страхувах, че се изправям пред най-трудната част от предстоящата много тежка нощ.

Поех дълбоко въздух и влязох в бара.

Вътре видях плакати на бейзболни отбори и вдигнати високо в ъглите телевизори на фона на неизмазани тухлени стени, чух силна музика, която се надвикваше с разгорещените разговори на насъбралата се за евтино пиене тълпа. Много от присъстващите бяха във всекидневни дрехи, младежи, които учеха, но имаше и служители, отбили се след работа, облечени в костюми с разхлабени вратовръзки или пък с пуловери и панталони. Вътрешният двор на бара беше пълен. Подът лепнеше, носеше се мирис на изветряла бира. У мен се пробудиха спомени за първите месеци в армията в Савана, когато обикаляхме улица „Ривър“ в почивните дни.

Кимнах към двамата агенти от Тайните служби, облечени в костюми, които стояха на пост. Осведомени бяха за идването ми и как ще съм облечен. Наредено им беше да не показват, че ме познават, и те следваха заповедта, поздравиха ме с кратки кимвания и леко сковаване на позата.

Отзад в ъгъла дъщеря ми седеше на маса, заобиколена от хора — някои бяха приятели, други просто искаха да са в компанията на дъщерята на президента, — пиеше цветна плодова течност от чаша, а друга жена й шепнеше нещо на ухото заради високата музика. Като чу думите й, дъщеря ми вдигна ръка към устата си, сякаш едновременно се опитваше да преглътне и да се разсмее. Но изглеждаше престорено. Просто проявяваше учтивост.

Очите й оглеждаха помещението. Първия път погледът й ме подмина, след това се върна към мен. Устата на Лили се отвори, очите й се присвиха. Най-накрая изражението й омекна. Отне й миг-два, следователно дегизировката ми беше на ниво.

Продължих, подминах тоалетните и влязох в сервизните помещения в задната част на бара, вратата се отвори по план. Вътре миришеше като в стая на студентско братство, имаше купища рафтове, отрупани с подбрани алкохолни питиета, покрай стените бяха наредени кегове, а на бетонния под бяха оставени кутии със салфетки и чаши за бара.

Сърцето ми се разтопи, когато дъщеря ми влезе — кръглоликото дете с огромни очи, което посягаше с ръчички към лицето ми, малкото момиченце, което се повдигаше на пръсти, за да ме целуне, а лицето му беше намазано с фъстъчено масло, младото момиче, което ръкомахаше отсечено, докато убеждаваше в предимствата от стимулите за алтернативна енергия на финала на щатското състезание по дебати.

Когато се отдръпна и ме погледна в очите, усмивката й беше изчезнала.

— Значи е истина?

— Истина е.

— Тя идва ли в Белия дом?

— Да, дойде. Повече не мога да ти кажа.

— Ти къде отиваш? — попита тя. — Какво ще правиш? Защо си без охрана? Защо си облечен така, сякаш си дегизиран…

— Ей, ей. — Поставих ръце на раменете й. — Всичко е наред, Лил. Пак ще се срещна с тях.

— С Нина и нейния партньор ли?

Много се съмнявах, че момичето с тениска от Принстън е казала на дъщеря ми истинското си име. Но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Да — казах.

— След като говори с мен, повече не съм я виждала — каза ми Лили. — Нито веднъж. Изчезна напълно от курса.

— Не мисля, че изобщо е била записана в Сорбоната. Мисля, че е отишла в Париж, за да те види. За да предаде съобщението.

— Но защо ще говори точно с мен?

Не отговорих. Не исках да споделям повече подробности от необходимото. Но Лили беше умна като майка си. Бързо се досети.

— Знаела е, че ще предам съобщението й направо на теб. Без посредници. Без проверки.

— Именно.

— И какво е имала предвид? — попита Лили. — С тези думи — „Тъмни векове“?

— Лил… — Придърпах я към себе си, но не й отговорих.

— Няма да ми кажеш. Не можеш — добави тя, разкривайки ме, прощавайки ми. — Сигурно е важно. Толкова важно, че ме помоли да се кача на самолета от Париж, и сега ти… правиш там, каквото правиш. — Погледна през рамо. — Къде е Алекс? Къде е охраната ти? Освен Фрик и Фрак, хората, които си изпратил, за да ме пазят.

След дипломирането си в колежа Лили реши да се движи без охрана, имаше такова право. Но в момента, в който ми се обади миналия понеделник, изпратих светкавично агентите да я пазят. Необходими бяха два дни, за да я прибера у дома, защото имаше още един изпит, а ме увериха, че в Париж е в безопасност.

— Охраната ми е наоколо — отговорих.