Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Човек не се сближава с охранителите си, както и те не се сближават с него. Всяка от страните разбира необходимостта да не се поддава на емоции. Но винаги съм бил наясно, че Алекс е добър човек. Беше женен за любимото си момиче от колежа — Гуен; всеки ден четеше Библията и изпращаше всеки месец пари на майка си. Беше човек, който пръв признаваше, че не е по книгите, но като отличен футболист получил стипендия за Държавния университет на Айова, където учил криминалистика и мечтаел за Тайните служби, за да може и в живота да прави онова, което правел на игрището — защитавал уязвимите места на онези, за които отговарял.

Когато го помолих да оглави охраната на Белия дом, той запази обичайното си стоическо изражение и изправена стойка, но улових вълнението, проблеснало в погледа му. „Това ще е най-голямата чест в живота ми, сър“, бяха думите, с които ми отговори.

— Ще използваме джипиес — казваше ми в този момент той. — Така ще знаем къде сте.

— Извинявай.

— Контролни пунктове — направи той отчаян опит да ми обясни. — Просто ни кажете къде отивате…

— Не, Алекс — настоях.

Не можеше да разбере. Убеден беше, че може да ме наблюдава незабележимо. Сигурен бях, че може. Защо тогава му пречех да го направи ли? Той не знаеше истината, а аз не можех да му обясня положението.

— Поне носете бронирана жилетка — настоя той.

— Не — отговорих. — Твърде се набива на очи.

Дори най-новите модели бяха прекалено обемисти.

Алекс беше готов да спори още. Отвътре му идеше да ми каже, че съм задник, но никога не би си позволил да говори така с мен. Премисли апела си наум и той вероятно не се отличаваше с нищо от доводите, които вече ми беше съобщил, накрая отпусна рамене и се предаде.

— Пазете се. — Думи, които хората изговарят всеки ден, безвредни слова за довиждане, които в този момент бяха изпълнени със страх и вълнение.

— Ще се пазя.

Погледнах към Дани и Каролин, само те бяха в стаята. Време беше да тръгвам, сам и извън протокола. От години постоянно ходех някъде, но никога сам и никога извън протокола. Тайните служби винаги следяха всяка моя стъпка и най-малко един агент беше непрекъснато някъде около мен дори когато съм на почивка. Записваше се къде съм във всеки един час.

Знаех, че това беше единствената възможност страната да се спаси от невъобразима беда и да изпълня дълга си да бдя, да пазя и да защитавам родината си. Знаех, че моите американски сънародници непрекъснато се движат без охрана и без протокол, макар видеокамерите за наблюдение, мобилните телефони и социалните медии да подкопаваха, нарушаваха и стесняваха личното пространство на всеки. И въпреки това случващото се беше голяма промяна и се чувствах леко дезориентиран и обезоръжен.

Дани и Каролин бяха до мен при последните стъпки, с които излизах от официалните очертания на службата си. Бяхме се умълчали. И двамата бяха положили всички усилия да ме разубедят. Вече се бяха отказали и ми помагаха да осъществя замисъла си.

Да се измъкне човек от Белия дом не беше никак лесно. Слязохме по стъпалата от жилището. Вървяхме бавно, всяка стъпка ни приближаваше към онова, което предстоеше. С всяка стъпка се отказвах от контрола и се предавах на несигурната съдба.

— Помните ли кога за пръв път минахме оттук? — спомних си аз обиколката след изборите, преди да положа клетва.

— Сякаш беше вчера — отговори Каролин.

— Никога няма до го забравя — рече Дани.

— Бяхме толкова… обнадеждени. Толкова сигурни бяхме, че ще направим света по-добро място.

— Може би вие сте се чувствали така. Аз бях изплашена до смърт — призна Каролин.

Както и аз. Знаехме какъв свят наследяваме. Не се заблуждавахме, че ще оставим всичко в съвършен ред. Когато вечер полагах глава на възглавницата си след тежките дни преди встъпването в длъжност, в ума ми шеметно се въртяха мечти за невероятни промени в националната сигурност, външната политика, за споделено благоденствие, добро здравеопазване и реформа в правосъдието, както и кошмари за пълен провал и потапяне на страната в криза.

— По-сигурни, по-силни, по-честни, по-добри — Дани ми напомни думите, които изричах всяка сутрин, докато шлифовахме политиката си и градяхме екипа за предстоящия четиригодишен мандат.

Накрая стигнахме до подземие, където имаше писта за боулинг, подобен на бункер, но добре обзаведен оперативен център, който Дик Чейни беше използвал след 11 септември, и две други помещения, предназначени за срещи или за спане на койки.