Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Тук не става дума за отстраняването от президентския пост, нали? Защото тази работа няма да мине. Лестър Роудс? Той е толкова тъп, че ще си опикае обувките дори ако на пода има стрелки да го насочват.

Използваше всички номера, изтупваше от праха всички най-големи хитове на мама Лил. Опитваше се да ме върне към нея, към силата й. След смъртта на татко тя не си поплюваше — подобно на сержантите, които срещнах по-късно, перваше ме по главата при всеки неправилен или жаргонен израз, уверяваше ме, че ако не вляза в колеж, ще ми насини задника. Излизаше рано за работа и се прибираше следобед с две кутии с храна за мен и Дани. Разтривах й краката, докато проверяваше домашните ми и ни разпитваше как е минал денят ни в училище. Все повтаряше: „Момчета, не сте толкова богати, че да не внимавате в час“.

— Другото е, нали? — попита Дани. — Онова, което не можеш да ми споделиш, заради което отмени половината ангажименти в графика си през последните две седмици? Причината, поради която изведнъж така се заинтересува от военното положение, закона за неприкосновеността на личността и контрола на цените? Нещото, заради което си тих като падащ сняг по темата за Сулиман Синдурук и Алжир, докато Лестър Роудс те разбива на пух и прах?

— Да. Това е.

— Така. — Дани се прокашля, забарабани с пръсти. — Колко е сериозно по скалата от едно до десет?

— Хиляда.

— Господи. И няма спасение, така ли? Трябва да ти кажа, че идеята ти звучи много зле.

Вероятно. Само че по-добра нямах.

— Страх те е — каза той.

— Да. Страх ме е.

Дълго мълчахме.

— Знаеш ли кога за последно те видях изплашен?

— Когато Охайо поведе пред мен с 270 електорални гласа?

— Не.

— Когато открих, че рота „Браво“ се включва във военните действия?

— Не, сър.

Погледнах го.

— Когато слизахме от автобуса за Форт Бенинг — каза той, — а сержант Мелтън ревна: „Къде са специалните? Къде са тия колежански гниди?“. Още не бяхме слезли от автобуса, а той вече точеше ножовете за колежанчетата, които започваха с по-висока заплата и ранг.

Изсмях се.

— Помня.

— Да. Няма как да забравиш първото си обучение, нали? Видях ти физиономията, докато вървяхме по пътеката на автобуса. Сигурно и моята е била същата. Откачил от страх като мишка в змийско леговище. Помниш ли какво направих?

— Изпусна се в панталоните?

Дани се обърна и ме погледна от упор.

— Забравил си, нали, рейнджър?

— Не съм, заклевам се.

— Излезе преди мен.

— Така ли?

— Така, и още как. Бях на пътеката, а ти — до прозореца. Затова се падах пред теб на пътеката. Но в момента, в който сержантът зарева за специалните, ти си проправи път с лакти, за да излезеш преди мен от автобуса и ти да застанеш пред него, а не аз. Направо беше откачил от страх, но по инстинкт направи първо това, погрижи се за мен.

— Аха — не помнех.

Дани ме потупа по крака.

— Така че давай и се страхувай, президент Дънкан — каза той. — Оставаш си човекът, който искам да ни закриля.

Докато слънцето огряваше лицето й, а в слушалките й звучаха сонатите и партиите за цигулка на Йохан Себастиан, изпълнявани от Вилхелм Фридеман Херцог, Бах реши, че има и по-лоши начини да прекарваш времето си от разходки из Мемориалния парк.

Мемориалът на Линкълн с неговите гръцки колони и внушителна мраморна статуя, издигната над привидно безкрайно стълбище, беше неуместно величествен, по-подходящ за божество, отколкото за президент, почитан заради своята скромност. Но това противоречие беше изначално американско, типично за страна, изградена върху идеята за свободата и правата на личността, които обаче спокойно погазваше в чужбина.

Тези й мисли бяха просто наблюдения; не се интересуваше от геополитиката. И намираше за еднакво величествени както страната, така и този мемориал — колкото и ирония да имаше в него.

Водата в езерото блещукаше на късното утринно слънце. Мемориалите на ветераните, особено този от войната в Корея, неочаквано я трогнаха.

Вече беше посетила любимата си забележителност — „Фордс Тиътър“, мястото на най-дръзкото покушение над президент в историята на американската нация.

Навън светлината беше достатъчно силна, за да присвиеш очи, това оправдаваше огромните й слънчеви очила. За всеки случай, беше окачила фотоапарат на шията си и прилежно снимаше често и наред — Паметника на Вашингтон, на Ейбрахам Линкълн и Франклин Делано Рузвелт и Елинор Рузвелт, надписите на паметниците на ветераните, — за да обясни, в случай че разследват как Исабела Меркадо, името в паспорта й, е прекарала деня си.