Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Докато безуспешно се опитвах да преодолея травмите си от „Пустинна буря“ и да играя в професионалната бейзболна лига в Мемфис, Дани започна да учи право в Университета в Северна Каролина. Той гарантира за мен пред Рейчъл Карсън, студентка по право в трети курс, когато и аз се записах да уча право в същия университет.

— Господин президент — каза Алекс Тримбъл, широкоплещест и с къса прическа, която буквално кресна „Тайни служби“, когато го видях за пръв път.

Не е точно забавен, но щом се налага, е праволинеен и силен и провежда всички задачи, свързани с охраната ми, като военни операции.

— Сядайте, сядайте. — Трябваше да се върна на бюрото си, но се настаних на дивана.

— Господин президент — каза Дани, — меморандумът ми по глава 18, раздел 3056. — Подаде ми документ и ме попита, след като отговорът вече му беше известен: — Кратката или дългата версия да ви дам?

— Кратката.

Последното, което исках в този момент, беше да чета правни документи. Не се съмнявах, че е изготвил безукорен меморандум. Като прокурор обичах бойното поле на съдебната зала, но Дани беше роден юрист, обичаше да разнищва новите становища на Върховния съд, обсъждаше хубавите страни на даден закон и ценеше писаното слово. Изостави правната си кантора, за да бъде мой съветник, докато бях губернатор на Северна Каролина. И страшно го биваше. После тогавашният президент го номинира за Апелативния съд в Четвърти съдебен окръг. Обичаше работата си в Апелативния, можеше да си остане на нея и да бъде щастлив до края на живота си, ако не ме бяха избрали за президент и не го бях помолил отново да се присъедини към мен.

— Само ми кажи какво мога и какво не мога да правя — казах.

Дани ми смигна.

— Законът казва, че не можеш да откажеш закрила. Но съществува прецедент на временен отказ от нея като част от правото ти на лично пространство.

Погледът на Алекс Тимбъл вече очакваше да срещне моя. Обсъждахме темата с него, така че чутото не го изненада, но очевидно се беше надявал Дани да ме разубеди.

— Господин президент — обади се Алекс, — с цялото ми уважение, струва ми се, че се шегувате.

— Сериозен съм като инфаркт.

— Сър, точно този момент ли…

— Решено е — заявих.

— Може да осигурим лека охрана — каза той. — Или поне предварително да се подготвим.

— Не.

Алекс стисна здраво подлакътниците на стола си, устата му беше леко полуотворена.

— Дайте ми минута с моя съветник по въпросите на Белия дом — казах му.

— Господин президент, моля ви, недейте…

— Алекс. Трябва ми минута с Дани.

Алекс въздъхна тежко и ни остави. Дани се обърна към вратата, за да се увери, че сме сами. И погледна към мен.

— Синко, ти си луд-полудял — в думите му се долавяше старият акцент, докато изговаряше една от любимите фрази на моята майка.

Знаеше всичките й любими реплики, както ги знаех и аз. Родителите на Дани бяха свестни, трудолюбиви хора, които обаче често отсъстваха от къщи. Баща му прекарваше много време на път като шофьор на камион, а майка му работеше нощна смяна в местния завод.

Когато бях на четири, баща ми — учител по математика в гимназията — загина в автомобилна катастрофа. Затова в детството ми живеехме от частичната пенсия на прогимназиален учител и онова, което мама припечелваше като сервитьорка в „Кърли Рейс“ до Милърс Крийк. Но вечер си беше у дома, затова помагаше на семейство Ейкърс с Дани. Беше й като втори син. Дани прекарваше толкова време в нашия дом, колкото и в своя.

Обикновено тези спомени извикваха усмивка. Но сега, вместо да се усмихна, се приведох и потрих ръце.

— Добре, ще ми кажеш ли какво става? — попита той. — Заради теб започвам да откачам.

Добре дошъл в клуба, помислих. Усетих как полека свалям гарда, докато съм насаме с Дани. Двамата с Рейчъл неизменно бяха моите пристанища в бурите на тази моя работа.

Погледнах го.

— Много време мина, откакто ловяхме риба в реката у дома — казах.

— Хубаво. Защото не те бива да хвърлиш читаво и една въдица, ако ще животът ти да зависи от това.

Отново не се усмихнах.

— Ти си точно там, където трябва да си, господин президент — каза той. — Ако затънем до гуша, искам ти да си на кормилото.

Издишах, кимнах.

— Ей! — Дани стана от стола си и седна до мен на дивана. Удари леко коляното ми. — Да командваш не означава да си сам. Аз съм до теб. Където винаги към бил, независимо от поста ти. На мястото, на което винаги ще бъда.

— Да, аз… знам — погледнах го. — Знам го.