Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Стоях с вперен във вратата поглед, след като председателят Роудс излезе. Не бях сигурен какво точно очаквах от него. Старомоден патриотизъм? Чувство за дълг вероятно? Малко доверие в президента?

Какви мечти само! Доверието вече не съществуваше. При настоящото положение от него нямаше никаква полза. Всичко подстрекаваше хората към разделение.

Е, Роудс щеше да отиде при своите хора, да положи огромни усилия да ги усмири, което всъщност не му беше по силите, защото съпартийците му трепваха при всеки туит. Имаше дни, в които и сред моите хора беше същото. Изглежда, участието в нашата демокрация се обуславяше от световете на Туитър, Снапчат, Фейсбук и денонощните новинарски канали. Използваме модерните технологии, за да се върнем към примитивни човешки отношения. Медиите знаят какво се продава — конфликти и разделение. Освен това е бързо и лесно. Твърде често гневът върши повече работа от отговорите; озлоблението е за предпочитане пред обосноваването; емоциите стъпкват доказателствата. Лицемерният, злобно-подигравателен единен ред, независимо колко лъжлив е, изглежда по-искрен, докато спокойният, добре аргументиран отговор се счита за лукав и измамен. Това ми напомня за старата политическа шега: защо хората веднага ти стават антипатични? Защото така се спестява много време.

Какво се случи с изпълнените с факти, подробни и добре структурирани отчети? Вече беше трудно дори да им се намери определение, защото границата между измислицата и действителността, между истината и лъжата се размиваше с всеки изминал ден.

Не можем и ден да преживеем без свободната преса, посветена на опазването на тази тънка граница и натоварена със задължението да проследява докрай фактите. Съществуващата в момента среда налагаше сериозен натиск върху журналистите ни, поне върху тези, които отразяваха политиката, принуждаваше ги да правят точно обратното: да упражняват властта, която имат, и — по думите на един мъдър анализатор от пресата — да „изкарат ненормални“ всички политици, дори честните и способните, нерядко заради относително незначителни проблеми.

Учените наричат това фалшиво равенство. Ще рече, че когато откриеш проблем с размера на планина в един човек или партия, трябва да намериш при отсрещната страна къртичина и да я превърнеш в планина, за да не те обвинят в пристрастност. Издигането на къртичини си има огромни предимства: увеличава зрителския интерес във вечерните новини, предизвиква милиони постове в Туитър и създава много теми за предаванията. Щом планините и къртичините наглед се изравнят, компаниите и правителствата отделят твърде малко време и енергия да обсъждат проблемите, които са важни за по-голямата част от народа ни. Дори когато се опитваме да го направим, често се давим в разразилите се страсти на деня.

Това си има и реална цена. Подхранва клокочещия гняв, разделението, парализата, лошите решения и пропуснатите възможности. И без стимули действително да се свърши нещо, все повече и повече политици просто се пускат по течението, подсилват пламъците на гнева и озлоблението, когато трябва да се държат като пожарникари. Всеки знае, че това поведение е вредно, но временните изгоди са толкова големи, че не проявяваме твърдост, просто приемаме, че нашата Конституция, обществените институции и силата на закона могат да удържат на всяко нападение, без да нанесат необратимо увреждане на нашите свободи и начина ни на живот.

Кандидатирах се за президент, за да променя този порочен кръг. Надявах се, че все още мога да го направя. Но точно сега трябваше да се справя с вълка пред вратата.

Джоан влезе с думите:

— Дани и Алекс са тук.

Джоан беше работила за губернатора, когото наследих в Северна Каролина. Докато той напускаше кабинета, а аз се нанасях, тя ръководеше предаването на властта с такава ефикасност, че ме впечатли. Всички се страхуваха от нея. Съветваха ме да не я наемам, защото е една от „тях“ — опозиционната политическа партия, — но Джоан ми каза: „Господин губернатор, току-що се разведох, имам две деца в гимназията и съм без пукната пара. Никога не закъснявам, никога не боледувам, мога да водя записки по-бързо, отколкото вие говорите, и ако се държите като тъпак, първа ще ви го кажа“. Оттогава е с мен. Голямото й дете наскоро започна работа в Министерството на финансите.

— Господин президент — поздрави Дани Ейкърс, съветникът по въпросите на Белия дом.

С Дани бяхме израснали врата до врата в Уилкс Каунти, Северна Каролина — градче, което се побираше в километър и половина на километър и половина, сгушено между магистралата и единственото кръстовище със светофар. Заедно плувахме, ловяхме риба, карахме скейтове, ритахме и ловувахме. Учехме се един друг как се връзва вратовръзка, да палим кола на късо, да поставяме стръв и да нанасяме решителния удар в мача. Заедно преминахме през всичко — от детската градина до колежа в Университета на Северна Каролина. Дори заедно се записахме в армията, след колежа отидохме в специалните части. Единственото, което не преживяхме заедно, беше „Пустинна буря“: за разлика от мен, не включиха Дани в рота „Браво“, затова така и не участва във войната в Ирак.