Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Достатъчно, Лестър.

— … съм председател, тази страна…

— Достатъчно! — изправих се. Миг по-късно и стреснатият Лестър се изправи. — Да караме направо. Тук няма камери. Не се преструвайте, че вярвате в думите си. Не се преструвайте, че наистина си мислите, че всяка сутрин си шепна сладникави глупости с терористи. И двамата сме наясно, че бих премахнал на мига този кучи син, ако мислех, че това е в интерес на нацията. От темата може да извлечете невероятна политическа изгода, Лестър, признавам го — цялата помия, която изливате върху мен, че уж съм искал да „правя любов, а не война“ със „Синове на джихада“. Но не си позволявайте да идвате в Овалния кабинет и да се преструвате дори за миг, че вярвате в нея.

Премигна, хванат натясно. Напоследък не са му повишавали глас, отвикнал е. Замълча си обаче, знаеше, че съм прав.

— Правя ви страхотна услуга, Лестър. С мълчанието си аз ви помагам и ви подтиквам да действате. Всяка секунда, която прекарвам в мълчание, налива масло в огъня ви. Публично прегазвате моята скромна особа. А аз си седя и повтарям: „Благодаря, сър, може ли още?“. Несъмнено сте достатъчно умен, за да осъзнавате, че щом пренебрегвам всичките си политически инстинкти и запазвам мълчание, трябва да има страшно основателна причина да го правя. Въпросът трябва да е на живот и смърт.

Лестър удържа втренчения си поглед още малко. После бавно го сведе. Пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

— Кажете ми тогава — подзе той. — Не на разузнаването. Не на Групата от осемте. На мен. Щом е толкова важно, колкото твърдите, кажете ми какво е.

Лестър Роудс беше последният човек, на когото бих разказал всичко с подробности. Но не можех да му позволя да разбере, че е така.

— Не мога, Лестър. Не мога. Моля да ми се доверите.

Имаше време, когато тези думи, казани от президента на председателя на Камарата, щяха да са достатъчни. Тези дни отдавна са отминали.

— Не мога да се съглася, господин президент.

Интересен избор на думи — „не мога“, а не „не искам“. Лестър е подложен на страшен натиск в своята партия, най-вече от страна на онези, които бълват огън и жупел в социалните и електронните медии и подклаждат огъня. Дали беше истина, или не беше, дали вярваха в нея, или не вярваха — тези хора вече ме бяха превърнали в карикатура, а председателят Лестър Роудс не можеше да допусне да се разбере, че той вярва на карикатурата в този важен момент.

— Нали знаете за кибератаката в Торонто — казах. — „Синове на джихада“ не поеха отговорност за нея. Помислете каква ли ще да е причината. Тези типове винаги поемат отговорност. При всяка атака, която извършват, изпращат послание към Запада да стои далеч от тяхната част на света — Централна и Югоизточна Европа. Да си приберем парите, да си приберем войските. Но този път не постъпиха така. Защо, Лестър?

— Вие ми кажете причината.

Посочих му да седне отново, същото направих и аз.

— Не го споделяйте — казах.

— Разбира се, сър.

— Отговорът е, че не знаем защо. А какви са моите предположения? Случилото се в Торонто е само проверка. Дали Синдурук разполага с необходимото за осъществяването на замисъла си. Вероятно — за да получи парите за истинската задача.

Облегнах се и го оставих да осмисли чутото. Лестър имаше глуповатото изражение на дете, което осъзнава, че трябва да разбере нещо, но не може, и не иска да си го признае.

— Тогава защо не го убихте? — попита Лестър. — Защо го спасихте от нападението в Алжир?

Вперих поглед в Лестър.

— Само аз ще знам — настоя той.

Не мога да кажа на Лестър всичко, но мога да му дам достатъчно храна за размисъл.

— Не се опитвахме да спасим Сулиман Синдурук — казах. — Опитвахме се да го заловим.

— Тогава… — Лестър разпери ръце. — Защо сте спрели паравоенната групировка?

— Тяхната цел не беше да го заловят, Лестър. Искаха да го убият. Канеха се да стрелят с гранатомети по къщата, в която се намираше.

— И? — Лестър сви рамене. — Заловен терорист, мъртъв терорист, каква е разликата?

— Огромна в този случай. Сулиман Синдурук ми трябва жив.

Лестър погледна към ръцете си и започна да върти халката си. Мълчеше, пазеше мислите си за себе си.

— Разузнаването ни съобщи, че паравоенната групировка го е открила. Знаехме единствено това. Можехме само да проследим операцията им в Алжир, да се опитаме да провалим замисъла им и ние да заловим Сулиман. Спряхме нападението им, но в суматохата Сулиман се измъкна. И наистина, един американец изгуби живота си. Факт, който искахме да запазим в тайна и засекретен, но се разпространи за часове из социалните медии.