Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Заболяването ми се отключи, докато бях губернатор, но не ми създаде проблеми по време на кампанията за президентския пост. Възобнови се, когато ракът на Рейчъл отново се прояви — моят лекар ме убеди, че рецидивът се дължи на огромния стрес, — но пак се възстанових безпроблемно. За пореден път напомни за себе си преди седмица, когато на прасците ми се появи и започна да нараства синина. Бързото обезцветяване и разпростирането на синината говореше за едно: че това е най-лошият пристъп до момента.

— Главоболие? — попита доктор Деб. — Замайване? Треска?

— Не, не и не.

— Умора?

— Естествено, но заради липсата на сън.

— Кървене от носа?

— Не, госпожо.

— Кръв по четката и от венците?

— Четката ми за зъби е чиста.

— Кръв в урината или в изпражненията?

— Не.

Никак не е лесно да останеш смирен и скромен, щом всеки път когато влезеш в стаята, зазвучава химн в твоя чест, когато световните финансови пазари зависят от всяка твоя дума и когато под твое командване е най-големият военен арсенал, но ако искаш да си посмачкаш фасона, провери дали в изпражненията ти няма кръв.

Тя се отдръпна няколко крачки и си замърмори.

— Отново ще взема кръв — каза. — Кръвните ви резултати от вчера много ме разтревожиха. Броят на тромбоцитите ви беше под двайсет хиляди. Не знам как ме убедихте да не ви вкарам в болница веднага.

— Разубедих те, защото съм президентът на Съединените щати.

— Все забравям.

— Мога да стигна до двайсет хиляди, докторе.

Нормалният брой на тромбоцитите е между 150 000 и 450 000 на микролитър. Ако са под 20 000, това със сигурност не е повод за радост, но все пак цифрата е над критичното ниво.

— Взимате ли стероидите?

— С религиозна всеотдайност.

Тя бръкна в чантата си, след това дезинфекцира ръката ми с памуче със спирт. Докато ми взимаше кръв, бях извърнал поглед, защото не я бива със спринцовките. Изгубила е умението. Като специалист от такава величина обикновено разчита някой друг да върши рутинните задачи. Само че се налагаше възможно най-малко хора да знаят за състоянието ми. Заболяването ми може и да беше публично известно, но беше излишно да се разчува колко лошо е положението в момента, особено в този момент. Засега доктор Лейн е единственият изпълнител в спектакъла.

— Да проведем лечение с протеини — предложи тя.

— Моля, сега ли?

— Да, сега.

— Последния път след такова лечение не можех да вържа и едно изречение през по-голямата част от деня. Изключено е, докторе. Днес нищо няма да започваме.

Тя спря, тампонът между пръстите й се спусна до кокалчетата на ръката ми.

— Тогава стероиди венозно.

— Не. Дори само хапчетата ми омотават достатъчно главата.

Нейната леко се наклони, докато обмисляше отговора си. Нали не бях обикновен пациент. Повечето пациенти правят каквото лекарите им кажат. Повечето пациенти не са водачи на свободния свят.

Силно намръщена, тя отново се залови да подготвя ръката ми, докато нагласяше иглата.

— Господин президент — захвана тя с тона на учителите ми в гимназията, — можете да кажете на всеки друг в света какво да прави. Но не можете да заповядвате на тялото си.

— Докторе, аз…

— Вие рискувате да получите вътрешен кръвоизлив. В мозъка. Може да получите удар. С каквото и да си имате работа сега, такъв риск не бива да поемате.

Погледна ме в очите. Не отговорих. Което само по себе си беше отговор.

— Чак толкова ли е страшно? — попита тя шепнешком. Поклати глава, махна с ръка. — Недейте. Знам… знам, че не може да ми кажете.

Да, чак толкова страшно беше. И нападението може да се случи във всеки миг, сега или по-късно днес. Възможно беше дори вече да се е случило преди двайсет секунди и в този момент Каролин да тича да ме предупреди.

Не можех да не изпълнявам задълженията си дори за час, какво остава за няколко. Ето този риск за мен беше изключен.

— Трябва да почакате — казах й. — Вероятно няколко дни.

Леко изнервена от онова, което не знаеше, Деб просто кимна и заби иглата в ръката ми.

— Ще увелича стероидите — казах, което означаваше, че ще се чувствам като изпил четири бири вместо две.

Налагаше се да го преживея. Не можех да пренебрегна дълга си, но трябваше и да остана жив.

Лекарката приключи мълчаливо работата си, опакова взетата кръвна проба в медицинската чанта и се приготви да си тръгва.

— Всеки от нас трябва да върши работата си — каза тя. — Ще получа резултатите от лабораторията до два часа. Но и двамата знаем, че броят на тромбоцитите е много нисък.