Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Джени подсвирна.

— Това е човекът, за когото гласувах, сър. Мисля, че така трябва да постъпите, но все още не смятам, че ще е достатъчно. В момента сте в много слаба позиция, която няма да се подобри с решения за вътрешната политика. Телефонното обаждане до Сулиман. Кошмарът в Алжир. Сега ни трябва истински командир. Обединител, който…

— Не — отсякох, разгадал мислите й. — Джени, няма да наредя военен удар само за да изглеждам силен.

— Има много сигурни цели, господин президент. Няма да нападате Франция в крайна сметка! Какво ще кажете за дронове в Близкия изток, но вместо дрон да се стигне до истински въздушен…

— Не. Отговорът е не.

Джени сложи ръце на кръста си и поклати глава.

— Съпругата ви имаше право. Наистина сте скапан политик.

— Тя обаче считаше това за комплимент.

— Господин президент, може ли да говоря направо? — попита Джени.

— Че досега как говореше?

Тя постави ръце пред себе си, сякаш се опитваше да ми обрисува проблема с тях или може би ме умоляваше.

— Ще ви отстранят — заяви тя. — И ако не направите нещо, за да обърнете хода на събитията, и не се случи нещо драматично, сенаторите от собствената ви партия ще напуснат кораба. А знам, че няма да подадете оставка. Не ви е в характера. Което означава, че президентът Джонатан Линкълн Дънкан ще остане в историята с едно-единствено нещо: като първия отстранен от поста си президент.

След разговора с Джени и Каролин минах през хола и отидох в спалнята. Дебора Лейн вече отваряше там чантата си с изненади.

— Добро утро, господин президент — поздрави тя.

Издърпах вратовръзката си, разкопчах ризата.

— И на теб добро утро, докторе.

Тя ме огледа, прецени ме, не остана доволна от видяното. Очевидно напоследък така въздействах на хората.

— Пак сте пропуснали да се обръснете — отбеляза тя.

— По-късно ще го направя.

Всъщност не се бях бръснал от четири дни. Когато бях в колежа в Университета на Северна Каролина, имах този суеверен навик — не се бръснех през последните седмици на изпитите. Това като че ли стряскаше хората, защото косата ми в най-добрия случай може да се опише като светлокестенява, но брадата ми не се вписва в картината: незнайно защо светлата ми коса преминаваше в яркооранжева брада. А брадата ми растеше бързо; до края на изпитите всички ме наричаха Пол Бъниан [4] Легендарен образ от североамериканския фолклор, великан дървосекач. Герой на множество художествени произведения, в някои от които е изобразяван с рижа брада и коса. — Бел. прев. .

Много-много не се бях замислял за това след колежа. Досега.

— Изглеждате уморен — каза лекарката. — Колко часа спахте снощи?

— Два-три.

— Не са достатъчни, господин президент.

— Точно сега играя на няколко фронта.

— А без сън няма да успеете да ги отиграете правилно.

Постави стетоскопа на голите ми гърди.

Доктор Дебора Лейн не е официалният ми лекар, а хематолог в Джорджтаун. Израснала по време на апартейда в Южна Африка, избягала в Съединените щати, за да учи в гимназия, и останала тук. Късо подстриганата й коса вече е съвсем посивяла. Погледът й е хем пронизващ, хем мил.

През последната седмица идваше всеки ден в Белия дом, защото така беше по-лесно, а и посещенията на дама с делови вид не предизвикват толкова въпроси (макар лекарската й чанта да не е кой знае колко прикрита), колкото всекидневните посещения на президента в университетската болница.

Постави ръкава на уреда за измерване на кръвното налягане на ръката ми.

— Как се чувствате?

— Мъчи ме болка в задника — отговорих. — Ще погледнете ли да проверите да не би пък оттам да стърчи председателят на Камарата на представителите?

Стрелна ме с поглед, но не се разсмя. Нямаше и помен от усмивка.

— Физически — обясних — се чувствам добре.

Светна с фенерче в устата ми. Огледа щателно торса ми, коремната област, ръцете и краката, обърна ме и направи същото от другата страна.

— Синините се влошават — каза тя.

— Знам.

Преди приличаха на обрив. Сега изглеждаха така, сякаш някой ме е бил с чукове по прасците.

По време на първия ми мандат като губернатор на Северна Каролина ми поставиха диагноза заболяване на кръвта, което наричаха автоимунна тромбоцитопения, което означаваше, че броят на тромбоцитите ми е нисък. Кръвта ми не се съсирваше, както би трябвало. Обявих състоянието си публично още тогава и казах истината — през повечето време то не създаваше проблем. Препоръчаха ми да избягвам дейности, които биха могли да доведат до кръвотечение — съвет, който човек над четирийсетте може да спазва без някакви големи затруднения. Бейзболните ми дни отдавна бяха приключили, а никога не съм бил горещ привърженик на бикоборството или мятането на ножове.