Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Така е.

Спря на вратата и се обърна към мен.

— Нямате няколко дни, господин президент — каза тя. — Може би нямате дори един.

Днес, само днес щяха да празнуват.

Трябваше да им го позволи. Малкият му екип беше работил денонощно, с всеотдайност и с огромен успех. Всички се нуждаеха от почивка.

Порив на вятъра от реката повдигна косата му. Извади цигара, оранжевото връхче засвети в сумрака на ранната привечер. От терасата на луксозния си апартамент с изглед към Шпрее се наслаждаваше на изпълнения с живот развлекателен център от другата страна на реката. В „Мерцедес-Бенц Арена“ тази вечер имаше концерт. Не разпознаваше групата, но в приглушените звуци, които се чуваха дори от тази страна на реката, долови тежка китара и басове. Тази част на Берлин се беше променила много след последното му идване преди почти четири години.

Обърна се да погледне в апартамента, сто и шейсет квадратни метра, с четири спални и обзаведена от дизайнер кухня, в която хората му се смееха и ръкомахаха, разливаха шампанско и вероятно вече бяха полупияни. И четиримата бяха гении, постигнали всичко със собствени усилия, нямаха и двайсет и пет, някои от тях вероятно бяха още девствени. Елмурод, чието шкембе висеше над колана, имаше рошава брада и носеше безвкусна синя шапка, на която пишеше „BET II Световна“. Махмад, вече със свалена риза, показваше своите далеч не впечатляващи бицепси в шеговита поза на културист. И четиримата се обърнаха към вратата, а Елмурод отиде да отвори. Влязоха осем жени с направени прически, тесни роклички и тела за плакат, които бяха получили царско заплащане, за да могат хората от екипа му да изживеят най-великата нощ в живота си.

Тръгна предпазливо по терасата, нащрек заради сензорите за топлина и натиск — в момента дезактивирани, разбира се, — поставени, за да взривят цялата тераса, ако на нея кацне нещо по-тежко от птичка. Предпазните мерки му струваха почти милион евро.

Но какво беше един милион евро, щом щеше да получи сто милиона?

Една от проститутките, азиатка, която беше на по-малко от двайсет, с гърди, които нямаше как да са истински, прояви внезапен интерес към него — беше изключено да е искрен — и се приближи, когато той влезе в апартамента и затвори плъзгащата се врата.

— Wie lautet dein Name [5] От немски — „Как се казваш?“. — Бел. ред. ? — попита тя.

Усмихна се. Тя просто флиртуваше, играеше роля. Не я беше грижа какво ще й отговаря.

Но имаше хора, които биха дали мило и драго, биха сторили каквото и да е, за да научат отговора на въпроса й. И само този път му се прииска да свали гарда и да отговори с истината.

Аз съм Сулиман Синдурук — да каже. — И се каня да рестартирам света.

Затворих папката на бюрото си, след като прегледах няколко точки, които моят съветник по въпросите на Белия дом, Дани Ейкърс, и неговият екип ми бяха подготвили след консултация с министъра на правосъдието.

Проект на указ за въвеждането на военно положение и законов меморандум с изложение на конституционните основания за въвеждането му.

Проектозакони за Конгреса и проект на указ за отменянето на закона за неприкосновеността на личността в страната.

Указ за установяване на контрол върху цените и дажбите на различни стоки, заедно с необходимите закони там, където се налагаше. Молех се да не се стига дотам.

— Господин президент — каза Джоан, секретарката ми, — председателят на Камарата.

Лестър Роудс се усмихна учтиво на Джоан и влезе в Овалния кабинет, протегнал ръка. Вече бях станал от бюрото си, за да го поздравя.

— Добро утро, господин президент — ръкува се с мен и ме измери с поглед, вероятно се чудеше на наболата ми брада.

— Господин председател — рекох.

Обикновено след това казвах „Благодаря, че дойдохте“ или „Радвам се да ви видя“, но не успях да се насиля да любезнича. Роудс беше архитектът на възстановяването на позициите на своята партия в Камарата по време на междинните избори. Постигна го с обещанието да „си върнем страната“ и онази нелепица — „отчета“ за моето представяне, — който той разпространи до всички кандидати. В този отчет ми поставяше оценка за външната политика, икономиката и множество проблемни въпроси, обобщени с мотото „Провалът Дънкан“.

Избра дивана, аз — стола. Опъна маншетите на ризата си и се разположи. Облеклото му подхождаше на законодател с власт: сиво-синя риза с бяла яка и маншети, яркочервена вратовръзка с безукорен възел, всички цветове на знамето, което представляваше.