Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Ето как ще стане работата — започнах. — Ти ще ми кажеш как си научил тези думи. Ще ми кажеш и всичко, което си дошъл да ми съобщиш. И след това аз ще реша какво да правя. Ако двамата се сработим, ако съм доволен от разговора ни, тогава нещата може да се наредят добре за теб, Оги.

Дадох му момент да осмисли чутото, светлината в края на тунела за него. При всички преговори трябва да има такава.

— Но ако не остана доволен — продължих, — ще направя необходимото с теб, с приятелката ти и с всеки, за когото ви е грижа на този свят, за да защитя страната си. Няма нещо, което да не мога да направя. Няма нещо, което да не направя.

Устата му се изви в ехидна усмивка. В изражението му безпогрешно се четеше омраза към мен и към всичко, което представлявах. Но и беше изплашен. До този момент си беше имал работа с мен отдалече, използвал беше партньорката си, която да установи контакт с дъщеря ми в Европа, използвал беше технологията си от разстояние, но сега беше тук, лично, с президента на Съединените щати. Оттук нататък нямаше връщане назад.

Приведе се напред, опря лакти на колене, опита се да се отдръпне от мен. Добре. Поразтърсил го бях.

— Искате да знаете как разбрах за „Тъмните векове“, така ли? — Гласът му не беше толкова уверен, трепереше. — А искате ли да знаете защо в Белия дом токът прекъсва за кратко?

Не реагирах на последните му думи. Казваше, че е отговорен за премигването на лампите в Белия дом. Блъфираше ли? Опитах се да си спомня дали Нина видя премигването, докато беше там.

— Досадно е, така би решил човек — продължи той. — Занимава си се човек с важни въпроси, свързани с националната сигурност, икономическата политика и политическите… игрички в своя Овален кабинет, занимава си се и лампите премигват, сякаш живее в някаква колиба в третия свят.

Пое дълбоко дъх.

— Техниците ви нямат представа какво става, нали? Естествено, че нямат. — Гласът му отново звучеше уверено.

— Имаш две минути, хлапе. Започват сега. Ако не говориш с мен, ще говориш с хората, които работят за мен, и няма да са никак приятелски настроени.

Той поклати глава, въпреки че беше трудно да се каже кого се опитва да убеди: мен или себе си.

— Не, дойдохте сам — каза той, в гласа му се долавяше надежда, а не убеденост.

— Нима?

Тълпата ревна при звука на бухалката, която удари топката. Хората около нас наскачаха на крака, нададоха радостни възгласи, след това се умърлушиха, когато летящата топка излезе в нарушение. Оги не помръдна, все още приведен напред, на лицето му се четеше упоритост, докато се взираше в гърба на седалката пред себе си.

— Минута и трийсет секунди — казах.

В играта батърът изпълни трети удар, летящата топка излезе в корнер, тълпата засвири и закрещя.

Погледнах часовника си.

— Минута — казах. — И после край с живота ти.

Оги се облегна, за да ме погледне отново в очите. Гледах към полето, не го уважих достатъчно, за да се обърна.

Накрая се обърнах към него, сякаш вече бях готов да чуя онова, което имаше да каже. Изражението му се беше променило, сега беше напрегнато и студено.

В скута си държеше оръжие, насочено към мен.

— Край с моя живот ли? — попита той.

Съсредоточих се върху Оги, не върху оръжието.

Държеше го ниско, така че другите зрители да не го видят. Сега ми просветна защо седалките от двете ни страни са празни, както и четири седалки зад нас и пред нас Оги беше купил билетите за тях, за да си осигури уединение.

По вида му не можех да позная дали държи глок — оръжие, с което никога не бях стрелял, но си беше деветмилиметров пистолет и можеше да стреля по мен от непосредствена близост.

Вероятно някога бих могъл да го обезоръжа, преди дори да си помисли да натисне спусъка. Но времето ми като рейнджър беше отдавна отминало. Бях на петдесет и бях изгубил форма.

Не за първи път срещу мен насочваха оръжие. Докато бях военнопленник, един иракчанин, пазач в затвора, всеки ден опираше пистолет до главата ми и дръпваше спусъка. Но се случваше за пръв път от много време и за пръв път, откакто бях президент.

Чувах оглушителния си пулс, обмислях положението: вече имаше възможност да стреля, ако планът му е бил да ме убие. Излишно беше да чака, докато се обърна към него. Искаше да видя оръжието. Искаше да промени ритъма.

Надявах се да съм прав. Не приличаше на човек с много опит с огнестрелните оръжия. Притеснително близко и опасно бях до куршум в ребрата.

— Дошъл си по някаква причина — казах. — Затова махни оръжието и ми кажи каква е.