Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Бях — каза той, — вече не съм.

Гневът му, този емоционален отговор — дължащ се на огорчение от „Синове на джихада“ или от техния водач, или на борба за надмощие — беше нещо, което отбелязах, за да обмисля по-късно, нещо, което бих могъл да използвам.

Удар на топка в бухалка. Тълпата се надигна, ревна възторжено. От високоговорителите гръмна музика. Бяха отбелязали хоумрън. В момента бейзболният мач сякаш беше на светлинни години от нас.

Разперих ръце.

— И така, кажи ми какво искаш ?

Поклати глава.

— Не, все още не — каза той.

Първите капки дъжд паднаха на ръката ми. Малки, спорадични, а не като от порой, из тълпата се разнесоха стонове, но никой не помръдна, никой не хукна да се скрие.

— Сега тръгваме — каза Оги.

— Ние ли?

— Да, ние.

Цялото ми тяло потръпна. Но приех, че срещата в крайна сметка ще се премести на друго място. Не беше безопасно, но и тази среща не беше безопасна. Нищо в случая не беше безопасно.

— Добре — съгласих се и се надигнах от мястото си.

— Телефонът ви — каза той. — Дръжте го в ръка. Погледнах го озадачено.

Той също стана и кимна.

— Ще разберете защо след миг.

Дишай. Отпусни се. Прицели се. Натисни.

Бах лежеше на покрива, дишаше равномерно, не беше нервна, гледаше през мерника на пушката, насочена надолу към бейзболния стадион, към изхода вляво. Спомняше си думите на Ранко, първия си учител, клечката за зъби стърчеше от едната страна на устата му, яркочервената му щръкнала коса — бостанско плашило с изгоряла коса , както веднъж описа себе си.

Нека тялото ти и оръжието се сраснат. Мисли за пушката като за част от тялото си. Прицели се с тялото, не с оръжието.

Трябва да останеш спокойна.

Избери прицелната си точка, не целта.

Дърпаш спусъка. Показалецът ти е отделен от останалата ти ръка.

Не, не, мръдна оръжието. Останалата част от ръката ти трябва да е неподвижна. Не дишаш. Дишай нормално.

Дишай. Издишай. Прицели се. Натисни.

Първата капка падна върху врата й. Дъждът можеше да ускори много събитията.

Отдели глава от мерника и вдигна бинокъла, за да провери членовете на екипа си.

Първият екип от северната страна на изхода, трима мъже, скупчени заедно, се смееха и разговаряха, изглеждаха като трима приятели, които са се срещнали на улицата.

Вторият екип от южната част на изхода правеше същото.

Точно под мястото, на което беше тя, от другата страна на стадиона, извън полезрението й, трябваше да е третият екип, членовете му, застанали по същия начин, готови да предотвратят всяко бягство в тяхната посока.

Изходът щеше да е обкръжен, екипите бяха готови да се приближат едновременно от трите посоки и да стегнат хватката.

— Става от мястото си.

Сърцето й трепна, адреналинът й се вдигна, когато думите се разнесоха в слушалките й.

Дишай.

Отпусни се.

Всичко мина на забавен каданс. Бавно. Полека.

Задачата нямаше да протече според съвършено изготвения план. Никога не ставаше така. Частица от нея, състезателят в нея, предпочиташе да не става, да й се налага да предприема промени на място.

— Запъти се към изхода — чу в слушалките си.

— Първи и втори екип тръгвайте — нареди тя. — Трети екип, останете на място.

— Първи екип, начало — чу тя в отговор.

— Втори екип, начало.

— Трети екип е в готовност.

Насочи погледа си през мерника на пушката.

Вдиша.

Отпусна се.

Прицели се.

Сви пръст над спусъка, готова да го натисне.

Двамата с Оги тръгнахме към изхода от лявата страна на игрището, откъдето дойдох. Държах смартфона си, както ми беше казано. Шепа хора вече се отказваха да гледат мача при първите дъждовни капки, но повече от трийсет хиляди все още хранеха надежда, така че не се присъединихме към тълпата. А ми се щеше да стане така. Но решението не беше мое.

Нищо не беше останало от самообладанието и увереността, които Оги показваше. Докато наближавахме изхода и онова, което следваше, той ставаше все по-нервен, очите му шареха насам-натам, пръстите му мърдаха без причина. Провери телефона си, може би за да види колко е часът, или за съобщение — не видях, защото го прикриваше с ръце.

Поехме през изхода. Спря, докато все още бяхме в тунела, вече във външната част, откъм улица „Капитол“, но продължавахме да сме защитени от стените на стадиона. За него излизането от стадиона беше важно. Сигурно се е чувствал в безопасност сред тълпата.