Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Не е ранен — извика Алекс

— Оги — казах. — X… хлапето.

— С нас е, господин президент. Той в колата след нас

— Застреляха момичето… приберете и него.

Той въздъхна, погледна през прозореца зад нас, адреналинът спадаше…

— Охраната на метрото може да…

— Не, Алекс, не… — възразих. — Момичето… мъртво е, защото… Погрижи се за него… Кажи на охраната на метрото… каквото трябва… каквото трябва…

— Да, сър.

Алекс извика на шофьора. Опитах се да осмисля случилото се. Точките бяха налице, пръснати като звезди в галактика, но не успявах да ги свържа, засега.

Телефонът ми завибрира. Открих го долу на пода, до седалката. Каролин. Можеше да е само Каролин.

— Трябва да… се обадя — казах на Алекс.

Той протегна ръка и го постави във все още треперещата ми ръка.

Числото, което Каролин ми беше изпратила в съобщението, беше 1. Толкова бях объркан, че не помнех името на учителката си в първи глас. Представих си я. Висока, с голям крив нос…

Трябваше да си го спомня. Трябваше да й го изпратя в съобщение… Ако можех…

Ричардс. Не, Ричардсън, госпожа Ричардсън.

Телефонът се изплъзна от ръката ми. Толкова силно треперех, че не бях в състояние да го държа, не можех да й изпратя съобщението. Казах на Алекс да го напише на телефона и той го направи вместо мен.

— Искам да… пътувам с Оги — казах. — Човека… с когото бях.

— Ще ви осигурим среща в Белия дом, господин президент, можем да…

— Не — възразих. — Не.

— Не какво, сър?

— Няма да се връщаме… в Белия дом.

Не спряхме чак докато не излязохме на магистралата, едва тогава наредих на Алекс да свие в един от изходите. Небето се продъни, върху предното стъкло се лееше проливен дъжд, чистачките бързо летяха наляво-надясно и в синхрон с бесния ритъм на сърцето ми.

Алекс Тримбъл говореше отсечено с някого по телефона, а с едно око ме следеше, проверяваше дали не съм в шок. Шок е неточна дума. Адреналинът бушуваше из тялото ми, докато връщах назад събитията, след това се успокои при осъзнаването, че съм в безопасност в бронирания джип, но после отново изригна, заля тялото ми като мощен прилив.

Докато не умра, съм жив. Това си повтарях постоянно като военнопленник, когато дните и нощите се сливаха в килията ми без прозорци, когато ми увиваха кърпа около главата и ме заливаха с вода, когато използваха кучетата, когато ми връзваха очите, пееха молитва и натискаха спусъка на оръжието, опряно в слепоочието ми.

Не съм полужив. Жив съм, точка, повече от всякога, еуфорията изпълни тялото ми като електричество, всички сетива се пробудиха, чувствах мириса на кожените седалки, вкуса на жлъчка в устата ми, потта, която се стичаше по лицето ми.

— Не мога да ви кажа повече от това — заяви Алекс по телефона на някого в полицейското управление, използваше по-високия си ранг или поне се опитваше.

Нямаше да е лесно. Имахме много за обясняване. Улица „Капитол“ сигурно приличаше на малко бойно поле. Нашарен от куршумите тротоар, съсипаната стена на „Нешънъл парк“, надупчена от куршуми полицейска кола, навсякъде счупени стъкла. И трупове, поне три — на едрия мъжага, който тичаше към мен, на другия член на екипа, който се опита да заобиколи вана, за да стигне до нас, и на Нина.

Улових мощната ръка на Алекс Обърна се към мен, а на телефона каза:

— Ще ти се обадя по-късно — и го изключи.

— Колко са мъртвите? — попитах, страхувайки се от най-лошото — че невинни хора са пострадали от изстрелите на снайпериста или на екипа долу.

— Само момичето във вана, сър.

— Ами мъжете? Имаше двама.

Поклати глава.

— Изчезнали са, сър. Който и да е бил с тях, се е погрижил. Нападението е било внимателно планирано.

Без съмнение. Снайперист и поне един екип на земята.

И все пак съм още жив.

— Прибрахме само момичето, сър. Казахме им, че е било контраразузнавателна операция на Тайните служби.

Умно. Нямаше да е лесно да бъдат убедени — контраразузнавателна операция, завършила с кървава престрелка пред бейзболен стадион, — но Алекс нямаше други карти, които да изиграе.

— Предполагам, че така е по-добре, отколкото да кажем, че президентът се е промъкнал на бейзболен мач и някой се е опитал да го убие.

— И аз си помислих същото, сър — съгласи се Алекс с безизразно лице.

Срещнах погледа му. Гледаше ме намръщен. Без дума да произнесе, казваше, че точно такива усложнения се получават, когато президентът се отделя от охраната си.