Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Токът беше изгаснал — каза той, отклонявайки поглед. — От стадиона се вдигаше много шум. Беше страхотна врява. А сега вали проливно, трийсет-четирийсет хиляди души ще тръгнат да излизат, докато полицията се опитва да разбере какво, по дяволите, се е случило, а дъждът измива повечето следи.

Имаше право. Хаосът в този случай беше в наша полза. Мястото щеше да загъмжи от журналисти, но по-голямата част от случилото се протече в пълен мрак, а Министерството на финансите щеше да прикрие останалото като официално разследване. Дали щеше да мине? Дано.

— Последвали сте ме — казах му.

Той сви рамене.

— Не съвсем, сър. Когато жената дойде в Белия дом, ние я претърсихме.

— Сканирали сте плика.

— Естествено.

Така. И в плика бяха видели билета за мача тази вечер на „Нешънъл парк“. Мислите ми бяха толкова накъсани и хаотични, че дори не се бях сетил за тази възможност.

Алекс ме погледна, очаквайки да го укоря. Но е трудно да скастриш човек, който ти е спасил живота.

— Благодаря ти, Алекс. Повече никога да не си престъпил моя заповед.

Вече се движехме извън магистралата, забавихме скоростта в откритото пространство и отбихме на някакъв огромен паркинг, празен по това време на нощта. Едва виждах втората кола в дъжда. Едва виждах каквото и да било.

— Доведете Оги при мен — казах.

— Той е заплаха, сър.

— Не е.

Поне не беше по начина, който Алекс имаше предвид.

— Не го знаете, сър. Може би задачата му е била да ви изведе от стадиона…

— Ако аз бях целта, Алекс, вече да съм мъртъв. Самият Оги можеше да ме убие. А снайперистът застреля първо Нина. Според мен Оги е бил втората цел, а не аз.

— Господин президент, моята работа е да предполагам, че мишената сте вие.

— Добре. Ако искаш, сложи му белезници. Поставете му усмирителна риза. Но го доведете при мен.

— Вече е с белезници, сър. Много е… неспокоен. — Алекс се замисли за момент. — Сър, може би е най-добре, ако аз ви последвам в другата кола. Трябва да съм в течение какво се случва на стадиона. Полицейското управление иска отговори.

Само той можеше да се справи със ситуацията. Само той знаеше какво може да каже и какво да премълчи.

— Джейкъбсън ще пътува с вас, сър.

— Добре — съгласих се. — Само доведете тук Оги.

Алекс заговори в радиостанцията, прикрепена към якето му. Миг по-късно отвори страничната врата на колата с известно усилие и вътре нахлу свиреп порив на вятъра, безмилостно ни заля дъжд.

Агентите размениха местата си. Джейкъбсън, заместникът на Алекс, се качи в колата след секунда. Той беше по-дребен от Алекс, жилав и слаб, с неумолима сила. Вир-вода беше, капки се стичаха от дъждобрана му, докато заемаше мястото до мен.

— Господин президент — каза той делово, но с напрегната нотка, докато поглеждаше през вратата, готов да се спусне.

В следващия момент направи точно това, за да поеме от друг агент задържания. Главата на Оги се показа през вратата, след това и останалата част от него, Джейкъбсън го набута безжалостно на място срещу мен, отзад в купето. Ръцете на Оги бяха оковани в белезници пред тялото му. Косата му висеше на мокри клечки около лицето му.

— Седиш и не мърдаш, ясно? — ревна Джейкъбсън срещу него. — Ясно?

Оги започна да се мята, съпротивяваше се срещу колана, който Джейкъбсън му постави.

— Разбира — намесих се.

Джейкъбсън седна до мен, приведе се напред. Очите на Оги, доколкото ги виждах през падналата около лицето му коса, най-накрая срещнаха моите. Вероятно беше плакал, но беше трудно да се различи на мокрото му от дъжда лице. Очите му бяха широко отворени от ярост.

— Убихте я! — изсъска. — Убихте я!

— Оги — възразих делово, опитвах се да го успокоя с тона си, — каква полза бих имал да я убивам? Това беше твоят план, не моят.

Лицето му се изкриви в озъбване, от очите му се стичаха сълзи, хлипаше и подсмърчаше. Можеше да е актьор, който играе въдворен в лудница, мята се срещу стените, стене, проклина, плаче, само дето болката му беше истинска, а не дело на болен мозък.

Още беше рано да казвам каквото и да било. Трябваше първо да си изкара яда.

Колата отново потегли, върна се на магистралата и пое към мястото, към което се бяхме отправили. Чакаше ни дълъг път.

Известно време пътувахме в мълчание, докато окованият Оги мърмореше, като преминаваше от английски на родния си език, хлипаше и стенеше от болка и с мъка си поемаше дъх между риданията.

Използвах следващите няколко минути, за да проумея случилото се. Задавах си въпроси. Защо съм жив? Защо убиха първо момичето? Кой беше изпратил тези хора?