Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Изви устни.

— Може пък така да се чувствам в по-голяма безопасност.

Наведох се напред, снижих глас.

— С това оръжие не си в безопасност. То изнервя моите хора. Подтикваш ги да ти пратят куршум право в главата, както си седиш тук на стола.

Той премигна тежко на думите ми, погледът му зашари, опита се да се овладее. Мисълта, че някой е насочил мощна пушка към него, здраво опъва нервите на човек.

— Не можеш да ги видиш, Оги. Но повярвай ми, те те виждат.

Имаше риск в това, което правех. Може и да не постъпвах по най-умния начин в желанието си да изкарам ангелите на този човек, който държеше пръст на спусъка на насочено към мен оръжие. Но исках да махне това оръжие. И възнамерявах да продължа да го убеждавам, че не е изправен пред сам човек, а пред цяла страна, и то страна, която разполага с огромна сила, възможности да сее ужас и ресурси, които той не може дори да си представи.

— Никой не иска да ти стори зло, Оги — казах. — Но ако дръпнеш спусъка, след две секунди ще си мъртъв.

— Няма — възрази той. — Дойдохте… — Гласът му потрепери.

— Какво, сам ли дойдох? Нали не го вярваш наистина? Твърде умен си, за да се хванеш на това. Затова махни оръжието и ми кажи защо си тук. Иначе си тръгвам.

Оръжието в скута му помръдна. Очите му отново се присвиха.

— Ако си тръгнете — каза, — няма да можете да спрете онова, което следва.

— А ти няма да получиш онова, което искаш от мен, каквото и да е то.

Замисли се. За него най-добре щеше да е да ме послуша, предвид всички обстоятелства, но искаше идеята да е негова, а не моя. Най-накрая кимна и издърпа нагоре крачола си, върна оръжието в кобура.

Затаил бях дъх, затова сега въздъхнах.

— Как, по дяволите, успя да вкараш това оръжие през металните детектори?

Спусна крачола на панталона си. Изглежда и на него му беше олекнало, както и на мен.

— Елементарна машина — отговори ми той, — знае само онова, което й е казано да знае. Не мисли самостоятелно. Ако и се каже, че не вижда нищо, тогава не вижда нищо. Ако й се каже да затвори очи, тя затваря очи. Машините не разпитват за причината.

Сетих се за металния детектор, през който сам бях преминал. Нямаше рентген, както е на летищата. Представляваше просто врата и когато човек минаваше през нея, пиукаше или оставаше безмълвна, докато охраната стоеше и чакаше да чуе сигнал.

Той някак я беше заглушил. Обезвредил я беше, когато е минавал през нея.

Този човек беше извършил хакерска атака върху електронната система на „Пенсилвания авеню“ 1600. Свалил беше хеликоптер в Дубай. И знаеше думите „Тъмните векове“.

— Тук съм, Оги — казах. — Поиска среща, ето ти я. Кажи ми как си научил за „Тъмните векове“.

Той повдигна вежди. Почти се усмихна. Да научи човек тези думи беше голямо постижение и той беше наясно.

— С хакерска атака? — попитах. — Или…

Сега вече наистина се усмихна.

— Именно това „или“ ви притеснява. Толкова много ви притеснява, че не можете да се насилите да изречете думите.

Не му възразих. Имаше право.

— Защото не съм го получил косвено — каза, — има само един начин, по който бих могъл да го науча. И знаете какво имам предвид.

Щом Оги не беше научил за „Тъмните векове“ чрез хакерска атака — а беше трудно да си представи човек как би могъл, — следователно беше научил израза от човек, а списъкът с хората, които имаха достъп до „Тъмните векове“, беше съвсем кратък.

— По тази причина сте се съгласили да се срещнете с мен — каза той. — Съвсем ясно разбирате… какво означава.

Кимнах.

— Означава, че в Белия дом има предател — уточних аз.

Тълпата около нас избухна възторжено. Засвири орган. „Нешънълс“ изтичаха вън от игрището. Някой тръгна към нас по пътеката. Завидях на този човек, чиято най-голяма грижа в този момент беше дали да отиде да се изпикае, или да се нареди на опашката, за да си вземе начос.

Телефонът ми позвъни. Посегнах към джоба, после осъзнах, че движението ми може да предизвика тревога.

— Телефонът ми — обясни?. — Просто телефонът ми. Проверка дали съм добре.

Оги събра вежди.

— Какво е това?

— Началникът на кабинета ми. Проверява дали съм добре. Нищо повече.

Оги се отдръпна, изпълнен с подозрение. Не изчаках разрешението му. Ако не отговорех на Каролин, тя щеше да предположи най-лошото. И това щеше да доведе до последствия. Щеше да отвори писмото, което й бях дал.

Съобщението отново беше от К Брок. Отново число, този път 4. Написах СРЕЩА и го изпратих.