Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Да, сър!

— Колко време, момчета? Минути?

— Няколко минути — каза Кейси. — Двайсет или трийсет? Ще ни отнеме известно време…

— Не се бавете. Ако не съм тук, когато сте готови, потърсете ме.

И напуснах стаята, за да вдигна телефона.

Двайсет и девет минути бяха изминали, откакто отправих предложението за помилване. Онзи, който звънеше, се беше възползвал от всяка секунда от трийсетте минути.

Извадих телефона от джоба си и погледнах дисплея, името на онзи, който звънеше.

Пишеше: Лиз ФБР.

В коридора пред щаба приех обаждането на човек, от когото вече бях свалил подозренията си…

— Господин президент?

— Директор Грийнфийлд.

— Току-що разкодирахме втория телефон на Нина — каза тя. — Онзи, който открихме в задната част на вана.

— Това е страхотно, нали?

— Да се надяваме. В момента сваляме всичко от него. Скоро ще разполагаме с информацията.

Защо са й били на Нина два телефона? Нямах представа.

— Все трябва да има нещо полезно в този телефон, Лиз.

— Много е вероятно, сър.

— Трябва да има.

Гледах часовника си. Изминали бяха трийсет и една минути. Предложението ми за помилване беше изтекло, никой не се обади.

Високо горе на белия бор Бах слушаше и чакаше, мерникът на пушката й сочеше към задната част на къщата през клоните на дърветата.

„Къде е — чудеше се тя. — Къде е хеликоптерът?“

Беше пропуснала възможност. Това беше той, вече беше убедена — слабият, разрошен мъж, който беше влязъл в хижата след президента. Ако имаше още няколко секунди да го потвърди, той вече щеше да е мъртъв, а тя да е в самолет.

Но думите на Ранко от онова лято, от онези три месеца, в които я беше обучавал, гласяха: „Неточният изстрел е далеч по-лош вариант от непроизведения изстрел“.

Най-добре беше да заложи на предпазливостта. Мъжът можеше да излезе през изминалите няколко часа, да й се удаде друга възможност. Фактът, че не беше излязъл, че не се беше появил извън хижата, не означаваше, че тогава е преценила неправилно, дори погрешно.

В слушалките й звучеше нежната музика на гавот в ре мажор, изпълняван от Вилхелм Фридеман Херцог, запис отпреди дванайсетина години, урок за обучаващи се по системата на Сузуки. Това далеч не беше любимото й произведение от Йохан Себастиан: истината беше, че никога не й беше допадало особено и би предпочела да го чуе в изпълнение на оркестър вместо само на цигулка.

Но не можеше да се освободи от него. Помнеше как го изпълняваше на цигулката на майка й, отначало накъсано и непохватно, но с времето узря, поредицата ноти се превърнаха в нещо грациозно и вълнуващо. Майка й стоеше надвесена над нея, внимателно я напътстваше, поправяше всяко движение: „Движението на лъка!.. Сега със замах!.. Първо силно, после леко, леко… повтори… уравновеси лъка, скъпа… по-бавно с пръстите, а не с лъка — не с лъка! Ето, скъпа, нека ти покажа“.

Майка й взимаше цигулката, свиреше гавота по памет, уверено и със страст, потопила се в музиката, заглушила бомбите и изстрелите, които идваха отвън, къщата беше в безопасност, закриляна от фината музикална магия.

Брат й беше далеч по-талантлив с цигулката не само защото беше с две години по-голям от нея, но и защото му се удаваше с лекота, сякаш тя беше част от него, а не отделен музикален инструмент, и създаването на красива музика беше естествено като говоренето или дишането.

За него — цигулка. За нея — пушка.

Да, пушка. За последен път.

Погледа часовника си. Време беше. Закъсняваха.

Защо не се случваше нищо?

Къде беше хеликоптерът?

— Нямам думи да ви благодаря — казах на канцлер Рихтер.

— Много съм разочарован от провала ни в Берлин.

— Провалът не е ваш. Знаел е, че идвате. — После добавих, като се обърнах към него по малко име, нещо, което рядко му се случваше: — Юрген, влиянието ви в НАТО ще бъде решаващо, ако се стигне дотам.

— Да.

Кимна сериозно. Наясно беше с основната причина да го извикам тук, да го гледам право в очите и да се уверя, че нашите партньори от НАТО ще подкрепят Съединените щати, ако се стигне до военен сблъсък. Член 5 от договора на НАТО щеше да бъде подложен на проверка за пръв път в историята на организацията, ако традиционните роли се обърнат и водещата сила в света се окаже тази, която има нужда от помощ в събития, които като нищо могат да доведат до Трета световна война.

— Ноя. — Задържах я в обятията си дълго, радвах се на утехата на топлата й прегръдка.