Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Да — потвърдих. — Когато дойде време за задействането на вируса, той ще отвори очи и ще види, че няма активни файлове, които да унищожи. Все едно вирусът е убиец, чиято работа е да се вмъкне в стая и да застреля всички в нея. Но когато влиза в стаята, всички вече са мъртви. Или поне така си мисли той. Затова не вади оръжието си. Просто се обръща и си тръгва, защото работата му вече е свършена.

— Така че маркираме всички активни файлове като изтрити — обобщи Кейси. — След това вирусът се задейства. Не прави нищо, защото не намира никакви активни файлове, които да замести.

Погледна към Девин, който имаше скептично изражение.

— И после какво? — попита той. — На някакъв етап ще трябва да възстановим тези файлове, нали така? Имам предвид, че в това е идеята — да спасим файловете, да спасим всички данни. Затова когато ги възстановим, когато отново ги направим активни — вирусът просто ще ги пренапише тогава. Ще се случи по-късно, но все пак ще се случи. Само сме отложили неизбежното.

Огледах хората в помещението, не исках да изоставя идеята. Почти нищо не знаех по въпроса, но колкото повече общувах с тях, толкова повече си мислех, че може би невежеството ми е предимство. Те бяха твърде погълнати от детайлите и не виждаха цялото.

— Мислиш ли? — попитах. — След като вирусът си свърши работата, сигурни ли сме, че няма да заспи отново, да умре или нещо друго? Вече ви задавах този въпрос и вие на свой ред ме попитахте какво се случва с раковата клетка, когато загине тялото. Тогава използвайте моята аналогия. Убиецът влиза в стаята, готов да избие всички, и ги заварва вече мъртви. Тръгва ли си, защото мисли, че работата му е свършена? Или остава да чака за всеки случай, ако някой се събуди?

Кейси се замисли, закима.

— Има право — каза тя на Девин. — Не знаем. При всеки модел, който изпробвахме, вирусът пренаписваше ключовите операционни файлове и убиваше компютъра. Изобщо не сме си задавали въпроса какво се случва с него след това. Не сме изпробвали модел, в който компютърът оцелява след атаката. Не можем да твърдим със сигурност, че вирусът остава активен.

— Но защо да не остане активен? — попита Девин. — Не мога да си представя, че Нина би програмирала вируса Сулиман така, че да спре в който и да е момент. Защо да го прави?

Всички се обърнахме към Оги, който стоеше с пъхнати в джобовете ръце, присвил съсредоточено очи, вперил поглед в някаква точка в настоящето или в миналото. Чувах само тиктакането на часовника. Исках да го сграбча и да го разтърся. Но той обмисляше предложението. Когато отвори уста, всички в стаята сякаш се приведоха към него.

— Мисля, че планът е смислен — каза той. — Несъмнено си струва да се изпробва.

Погледнах часовника си. Бяха изминали осемнайсет минути, откакто предложих опрощаване на предателството. Никой не беше направил опит да се свърже с мен.

Защо? Такова предложение получаваш веднъж в живота.

— Да проверим веднага — каза Кейси.

Девин скръсти ръце, не изглеждаше убеден.

— Какво? — попитах го.

— Няма да стане — отсече. — Пилеем време, с което не разполагаме.

Група раздърпани, намусени, изморени компютърни специалисти се взираха в смартскрийна в стаята, докато Девин подготвяше проверката.

— Добре — каза той, надвесен над клавиатурата на един от тестовите компютри. — Всички файлове в този компютър бяха отбелязани като изтрити. Дори файловете на операционната система.

— Можете ли да изтриете файловете на операционната система и компютърът да продължи да работи?

— При обичайни обстоятелства не — отговори той. — Но онова, което направихме, беше…

— Няма значение. Не ме интересува — казах. — Е… да видим. Задействайте вируса.

— Ще изтрия вируса, което ще го активира.

Обърнах се към смартскрийна, докато Девин изпълняваше едно от малкото неща, които дори динозавър като мен можеше да направи — кликна върху файла Suliman.exe и натисна бутона за изтриване.

Нищо не се случи.

— Добре, програмата се съпротивява на изтриването — заключи Девин. — Процесът по задействането е започнал.

— Девин…

— Вирусът е активен, господин президент — преведе ми Кейси. — Убиецът влезе в стаята.

На екрана се появиха поредици от файлове като произволните, които ми бяха показани преди, серия от прозорци, параметри в група от низходящи редове за всеки файл.

— Не ги пренаписва — обяви Кейси.

Убиецът все още не беше открил жертви. Дотук добре.