Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Съжалявам, господин президент.

— Безследно изчезнал, така ли? — попитах.

— Да. Другите, които са заловени при акцията, казват, че тръгнал около два часа по-рано.

Както винаги водеше с една крачка пред нас.

— Аз… аз трябва да помисля — казах.

Разтворих платнищата на входа на палатката и тръгнах обратно към хижата. Хранех по-големи надежди, отколкото ми се искаше да призная. Това беше най-големият ни шанс. Последният човек, който можеше да спре вируса.

Слязох към сутерена, следван от Алекс Тримбъл. Чувах ги още от коридора, преди да вляза в щаба.

Спрях на вратата, нарочно останах на разстояние. Компютърните специалисти бяха струпани около микрофона, явно говореха с останалата част от кризисния екип в Пентагона.

— Казвам да обърнем последователността! — обясняваше Девин по телефона. — Нали знаете какво означава „да обърнем“? Все някъде трябва да ви се намира речник?

— Но WannaCry не… — чу се от микрофона.

— Това не е WannaCry, Джаред! Не е вирус за откуп. Няма нищо общо с WannaCry. За пръв път виждам нещо толкова откачено. — Девин метна празната бутилка от вода в другата част на стаята.

— Девин, чуй ме, само казвам, че задната врата…

Докато човекът отсреща продължаваше да говори, Девин погледна към Кейси.

— Още дрънка за WannaCry. Не издържам.

Кейси се разхождаше напред-назад.

— В безизходица сме — заключи тя.

Обърнах се и излязох. Вече бяха отговорили на въпроса ми.

— Отивам в съвещателната зала — казах на Алекс.

Последва ме до вратата, но влязох сам. Затворих зад себе си. Изключих лампата.

Спуснах се на пода и стиснах очи, въпреки че беше пълен мрак.

Посегнах към джоба си, извадих рейнджърската монета и започнах да рецитирам:

— Ставам рейнджър по свое желание, с пълно съзнание за опасностите в избраната от мен професия…

Унищожаването на нация от триста милиона души. Триста милиона души, съсипани, отчаяни и ужасени, загубили безопасността си, сигурността си, спестяванията си, мечтите си. Всичко ще бъде разбито на пух и прах от шепа компютърни гении.

— …за благото на страната си ще действам по-смело и по-бързо, ще се бия по-всеотдайно от всеки друг войник…

— …ще поемам повече от възложеното ми, каквато и да е то, сто процента и…

Бяхме използвали напразно стотици компютри. Най-добрите ни специалисти не знаеха как да спрат вируса. Вирус, който можеше да се задейства всеки миг, единственият човек, който можеше да го спре, си играеше с нас, наблюдавайки от разстояние, докато германските специални части нахлуваха в апартамента му.

— …ще ги победя на бойното поле… Рейнджърът не се предава никога.

Може би рейнджърът не се предава, но ако вирусът се задействаше, щях да бъда принуден да наложа най-строги мерки, само и само да попреча на хората да се избиват за храна, чиста вода и подслон.

Ако това се случеше, край със Съединените американски щати — такива, каквито ги познаваше светът. Да не говорим, че освен всички проблеми, които ни очакваха по улиците на Америка, съществуваше вероятност от размяна на нападения с ядрени ракети, по-голяма дори от времето на Кенеди и Хрушчов.

Трябваше да поговоря с някого, не само със себе си. Грабнах телефона и набрах номера на моя приятел и довереник. След три позвънявания Дани Ейкърс вдигна.

— Господин президент.

Само като чух гласа му, и се ободрих.

— Не знам какво да правя, Дани. Имам чувството, че вървя право към засадата. Изчерпах козовете си. Този път май ще ни бият. Не знам отговора.

— Но ще го намериш. Винаги си успявал, винаги го откриваш.

— Сега е друго.

— Помниш ли, когато те включиха в рота „Браво“ в „Пустинна буря“? Какво стана? Дори не беше учил за рейнджър, а те направиха ефрейтор, за да командваш отряд след раняването на Донлин в Басра. Вероятно това е било най-бързото издигане в чин на командир на отряд в историята на рота „Браво“.

— Тогава беше различно.

— Не са те повишили без причина, Джон. Около теб е имало много хора, завършили академията. Защо са избрали точно теб?

— Не знам. Но това беше…

— Мамка му, стигна дори до мен тук, в Щатите. Разчу се. Лейтенантът каза, че когато Донлин бил повален и сте били изложени на вражески огън, ти си поел командването. Нарече те „роден водач, който е използвал ума си и е намерил изход“. Имаше право. Джонатан Линкълн Дънкан — и ти го казвам, защото те обичам, — за мен ти си най-достойният да бъдеш начело в момента.

Дали беше прав, или не, дали вярвах, или не, аз командвах. Стига вайкане, време беше да действаме.